сряда, 8 март 2017 г.

Мисли



Напоследък прекарвам доста време със себе си. Не знам това до каква степен е полезно за мен самата, но със сигурност не е в особен плюс за околните. Не, не казвам, че за обществото съм загуба. Но колкото по-дълго се взирам в себе си, сякаш по-сурово започвам да съдя и другите. Изчетох доста поезия, погълнах много слова, ала сякаш всичко, което се намира за гениално от другите, моите очи го виждат плоско, а мозъкът ми не намира смисъл в него. Изглупях ли? Или другите са много глупави? Сякаш думите са станали прозрачни. Не откривам дълбините иззад тях. Не ме докосват, за мен са чужди. А ужким се говори за любов.

Аз ли станах толкова цинична или хората наистина са с криви разбирания за романтика? Представям си света, като картина, чиито краища стърчат извън рамковите очертания. Като че борда на платното им се е видял далеч, та бездуховниците от пейзажа, оградили си единствено носът, така че да не виждат по-напред. В желанието си да са различни, личностите се обезличиха и се сляха в море от черна маслена боя, размита с вода. Дори чернилката загубила е своя цвят.


Чета, чета и пак се връщам към пожълтелите листи на старите томове. И макар да са писани с обикновени слова, чувствата извиращи от там ме давят, а аз се оставям да бъда удавена. Харесва ми нещата да са прости. Без напарфюмираните фрази и без изнасилена оригиналност.