По пътя

Защото населението в България не е застаряващо. То е умиращо. Умиращо от глад и немотия. И умира излъгано. Защото такива като мен, 21 годишни пикли решават, че не желаят да имат деца, понеже няма как да ги изхранят. Не искат още едно същество да се мъчи като тях. И не вярват в брака като институция, защото от недоимъка той в крайна сметка се разпада. Защото любовта ти се намира на незнам си колко хиляди километра от теб, понеже няма как да се изхранва тук. Защото семестъра ти струва хиледарка, а пари няма с които да го платиш и те изритват. Защото никой на никого не вярва вече, на всеки му е писнало от лъжи и измами. Защото дори най – близкия ще те прецака, понеже се бори да оцелее. А оцелява само най – силния. Смачкай или ще бъдеш смачкан. Защото няма на кого да се обадиш, няма на кого да се усмихнеш и той да ти се усмихне в отговор, понеже е затънал до гуша в собствените си проблеми, та изобщо не му е до твоите. Макар че и те са същите като неговите. Подкрепа нямаш даже от баща си. Сам си срещу целия свят и се задушаваш.

Защото съм ядосана. Не, бясна съм. Бясна съм от това, че търпя. Бясна съм защото всички търпят. И съм бясна, че тези от горе – всевишните, дето са хванали Мойсей за топките са толкова нагли, че вечер повръщат кръв от себе си. Бясна съм, защото съм безсилна. Бясна съм, защото вечер заспивам сама и няма кой да избърше сълзите ми. Бясна съм, защото не мога да си позволя да избягам. Бясна съм на себе си. Бясна съм и на теб, че не направи нищо.