Нещо си там в първо лице

Телевизорът гръмна и раздра тишината. Демонични звуци излизащи от гърлата на някави изстрадали хора забивт тръни в ушите ми. Кървят. Пръстите също. Кому е нужно изобщо да гледа нечие страдание? Що за радост изпитват, да броят чуждите сълзи? Нямат ли си свое нещастие?

Взрях се в тавана. И той като душата ми – пожълтял от любов и цигари. Телевизорът в съседната стая не млъква и звукът вместо да утихне едкалира. Като дъжда. Неспирен, пороен и вечен.

И аз не съм сигурна какво искам да ви кажа този път. Сива съм. Като времето. Сякаш над главата ми надвиснал облак, ала в призрачните си кадели не крие капки, а думи. Хиляди, всякакви и неизказани. И си върви след мен, оцветява всичко в сиво и то само в един нюанс. Графитено мътен.

Хора. Навсякъде пълно с лица. Половинка. Сгушвам се там в обятията, уж да ми стане по – топло, а треперя още по – силно. Чувствам единствено сковаващ студ. Дъхът ми излиза на кристалчета. Хора. Навсякъде са и най – много, точно там където не ги искам.

Легло. Двама души в него. И двамата сами.