Сега!
1:13:00
Всичко е една
безтегловна неопределеност. Съществуваш само и единствено в този момент на „сега”.
В следващия вече е друго „сега”, а миналото е мъртво. Дефакто ти никога не си
бил, това което си бил преди малко, защото живееш само в това сегашното „сега”,
а отминалото си остава погребано, сякаш никога не е съществувало. Ние не живеем
в бъдещето. Нито в миналото, нито пък в настоящето. Аз съм жива точно сега, в
момента в който поемам тази глъдка въздух, пишейки точно тази сричка от последната
дума. При издишването вече е друго „сега”. И аз съм мъртва. И преродена. Казаха
ми, че „сега” всъщност се придвижва в „после” и „утре”. После е в настоящето. Утре
е в бъдещето. А мен не ме интересуват те. Единственото което е важно точно в
този миг в който съм жива в момента е сегашното „сега”. Сегашното „сега” е
предималкошното „след малко”. Но то вече
е мъртво. Няма време. То не съществува. Човек от страх го е измислил и ни е
поставил в рамка. Рамкира страховете си.
„Все си в
бъдещето. Което води до сега”. Това ми казаха. Не съм съгласна. Не вярвам във
времето. Няма бъдеще. Часовниците лъжат. Те са измисени от някой, който го е
страх от незнанието. А ние никога нищо
не знаем. Аз съществувам точно тук и точно такава каквато съм в момента. Преди малко
ме е нямало. И след малко няма да ме има, защото ще съм друга. Нищо не се
движи. За да се движи нещо, значи непременно трябва да има и време. А то няма. Нещото
е умряло вече. Няма как да се придвижи. Вече е друго и съвършено различно.
До преди да
започнете да ме четете вашите мисли са били едни. В процеса на прехвърляне на
редовете, обаче, дори и мнението ви да е различно от моето, моите собствени
мисли са залегнали в главите ви. И това ви прави много по-различни от това
което сте били, преди да попаднете на този текст. Тоест, нищо не се е
придвижило, а се е родило нещо ново, което не е като предишното.
Няма и минало.
То е нещо съществувало в определен момент и безвъзвратно изгубено в следващия. Ако
сте изживяли някога нещо, изживяло го е вашето предишно, мъртво аз, а него го
няма. Споменът не е минало. Той е просто там – нещо загубено няма как да
твърдим, че все още го има. А за да има минало, значи нещото все още съществува
и ние можем да се върнем при него. А това не е вярно. Значи няма минало, а само
изгубено и спомен за това изгубено. Според мен, термините са неточни с цел да
ми поставят времева рамка.
Когато добавиш
нещо ново у себе си, ти се променяш целия. Надграждайки се прераждаш. Прераждаш
се с едно знание повече. Във всеки миг ти си нов и различен. Прероден. Аз не
съм съществувала такава каквато съм в момента, а старото аз също не съществува
вече. Значи самата аз не съществувам. А за да не съществувам аз, значи няма и
време, защото то е измислено от хората. Няма
как да съм само тук, при положение, че аз съм изградена от атоми, а те се
виждат само когато поискаме да ги видим. Тоест мен ме няма, до момента в който
някой не поиска да ме има, защото е имал нужда от мен, точно такава каквато ме
е повикал при себе си. А в действителност, аз съм навсякъде. Защо ми е време,
което да ме ограничава в някакво си несъвършено, плътно съществуване, когато аз
съм безсмъртна енергия?
1 коментара
Ще си позволя голословието, цитирайки две книги:
ОтговорИзтриване1) "Силата на настоящето" Екхарт Толе
2) "Проектът Монтоук" Престън Б. Никълс, Питър Муун
Дали са off topic, не знам, нека всеки сам прецени.