Тя - част 10

Тя вървеше бавно, сякаш не знаеше къде отива. Крачка след крачка, нозете й натежаваха под натиска на крехкото тяло. Беше забила зеления си поглед право напред, сякаш гледаше през хората, минаващи край нея. Не я интересуваше нищо друго освен мислите й. Нормалността на ежедневието я отегчаваше, убиваше я със сивата си монотонност. Сякаш бе, прикована към грапавата, окаляна земя на някоя далечна и отдавна забравена каторга наред европейските морета. 

Черният грим се беше разтекъл по бледото лице. Косата - залепнала по гърба й от проливния дъжд, но в нейния свят не валеше. Тя бе захвърлена някъде далеч в съзнанието си, скитаща сред горещите пустинни пясъци. Краката й изгаряха, въпреки ледените локви в които газеше. Блъскаше се в минувачите, а те на свой ред отправяха й гневни погледи. А нейният... Все така витален, някъде далеч от джунглата сред която безцелно сновеше.

Беше застанала на ръба на моста, а отдолу меката вода я приканваше да скочи. Привидно спокойна и тиха, като самата нея, а отвъд... Луда. Дълбока. И страшна. Изпълнена с невидими, течения, завличащи надолу към черната морска бездна.

Полетя. Разпери тънките си ръце, като птица и се хвърли. Не мислеше. Беше се отдала единствено на чувствата си и сладкия вкус на адреналина от самоубийството. Тя разбираше. За нея онези, които имат смелостта да отнемат живота си бяха много по-живи от живите. Вълнуващи, будни... И преизпълнени с усещания, за които тя мечтаеше. Сърцето й биеше в бесен ритъм, заедно с дишането. Всяка следваща глътка бе все по-плитка и по-учестена. Като че се колебаеше дали да помирише за последно градския смок, докато дробовете й отказваха да се възползват от тези последни моменти на жизнена функция. Жадуваха час по-скоро, да се отдадат на вечна почивка, заслужена след двадесет и четири годишна, непрестанна работа.

Тя се гмурна. Ледената вода се просмука в тялото й. Обгърна я, притисна я в хладните си обятия. Соленият елексир целуваше страните й и сигурно, без грам колебание проникваше в нея. Тя разтвори устните си, отвръщайки на морската ласка с възбуда по-силна от която и да е изпитана някога. Искаше да се разгради, да се разтвори във водата, да се слее с нея. Да се изгуби завинаги сред вълнуващата, плътна мокрота...

... Тя се събуди. Погледна червените цифри на електронния циферблат. 07:30ч., Събота сутрин. Поредния работен ден в неработно време. Стана. Изми се и нахлузи първото което видяха очите й. Стараеше се да е тиха, за да не Го събуди, въпреки че за него никога не беше достатъчно добра в каквото и да е. Преметна раницата си през рамо и излезе. Валеше. Естествено, като всяко начало на Март. С бавни крачки пристъпваше напред, сякаш несигурни накъде точно е тръгнала. На работа. Как накъде? Пореден ден обладан от спокойствието на коловоза, запълващ живота на обикновения труженик. Огледа се. Тълпа от сиви, непознати лица с празни очи, а нейните... Зелени, гледащи и нищо невиждащи. Посредствено облечени момичета, начумерени младежи и гневни бабички, помъкнали чнти равняващи се на собственото им, от години преминало границите на нормалното за възрастта им тегло. Косата й се разроши и залепна по гърба й от капките. Не я интересуваше къде стъпва, нито локвите, нито дупките по тъжната тротоарна настилка. 

Отклони се. 

Пристъпи напред и погледна надолу. 

Море!