Чувството

Готиното да биеш шута на чувствата си, е че имаш пълното право да се напиваш най-невъзмутимо сам у дома с вино за 22.00лв., доставни цени. Както и да пускаш колкото поискаш депресантски постове в блога си. И всичко това, без нито един укорителен поглед. Дори напротив. Потупват те съчувствено по рамото и получаваш по някоя и друга похвала от типа “You, go girl!” или пък „Силно момиче!”.

Еми, наздраве за всичките тия лъжи! От къде да знаят хората, че си пийвам, заради самото пиене, а депресията е почти перманентното ми състояние, щото си ме кефи да съм нещастна. Сякаш съществува щастие…

Истината е, че цял живот, лятото в тоя Созопол ме стяга за гърлото. Особено последните три години. А какъв по-добър спътник на вечерната меланхолия от бутилка хубаво (евтино) вино? Да, бе. Знам. Чичо Джак, винаги е правилният избор, ама не сме чак толкова богати. За сега. В недалечното бъдеще, това след като издадем бестселъра и станем по-червиви от Джоан Роулинг и Дан Браун взети заедно, и с джентълмени ще си позволяваме да черпим. Към момента се чувстваме добре и с траминера.

Не знам какво да ви кажа, честно. Чувствам се особено, напоследък. Сигурно защото животът ми се преобърна на 360 градуса само за няколко часа. Разбирате ли, градите си бъдещето, попаднали сте в удобния коловоз на монотонността с човека, който си мислите, че обичате и сте почти убедени, че и той обича вас. Виждате се омъжена за него с поне две деца, след някоя и друга годинка, устройвате си гнезденцето, дето се вика. И изведнъж БАМ! С пълна сила някой мята тухла четворка по главата ви и „Здравей Реалност!”. Оказва се, че на обичащия, хич не му е пукало за вас. Всъщност, вие това винаги сте си го знаели, ама никой не иска да си признае неудобните работи. И така, цели три години се залъгвате с глупости, докато в един момент, просто не ви писне. Същото е и при обувките. Влюбвате се от пръв поглед в някой фантастичен модел на Джими Чу. Нищо, че от километри си личи, бъдещата, почти мигновена деформация, на краката ви. Както казва великата Шанел, с красивите обувки е удобно единствено да се седи. И тогава идва моментът с виното и депресантските текстове. За които всъщност, също нямам сили.

Как да го кажа… Наревах се по-рано. Сега вървя по улиците, като призрак, без грам емоции. Не ми е тъжно. Не ми е и весело. Не мисля. Не ми и пука особено за случващото се край мен. Сякаш действителността изтича някъде, а аз си живея в своя собствена, напълно несъответстваща с истинската истина.

Апатия. Да, мисля че това е точната дума. Онова поглъщащо безразличие към всичко което се случва и което вече се е случило. Би трябвало да страдам. Не съм щастлива, но не ми е и тъжно. Сякаш  отдавна съм знаела, че този момент ще настъпи и когато дойде, не ме изненада по никакъв начин. Примирение. Това изпитах. И после безразличие.

Не ме интересуват хората. Не ме интересува какво става около мен и как влияя на околните с настроението си, което не е лошо. Но не е и добро. Просто… Съм далече драмите им. Далече съм и от моята собствена. Наблюдавам тялото си, как извършва нелогични за мен действия и го осъждам с критичен, но обективен поглед, без да влагам нищо.

Иска ми се да можех да плача. Да ми е гадно, да се чувствам зле, може би да тъгувам, дори. Но нищо. Едно голямо, черно нищо. Като плътна пелена, спуснала се пред очите ми и мъгливи образи блуждаят в съзнанието ми.

И станах отново търсач на емоции. Аз съм, като наркоман с пренаситен организъм към даден опият и впуснал се в отчаяно търсене на следващия, разбира се по-силен, с надеждата да го дари с моментна наслада. И всеки нов дилър обещава Нирвана, но накрая пак нищо. Лъжа. Изпитвам единствено копнеж към спомена за чувството…