Мисли

15:01:00 ч.



Напоследък прекарвам доста време със себе си. Не знам това до каква степен е полезно за мен самата, но със сигурност не е в особен плюс за околните. Не, не казвам, че за обществото съм загуба. Но колкото по-дълго се взирам в себе си, сякаш по-сурово започвам да съдя и другите. Изчетох доста поезия, погълнах много слова, ала сякаш всичко, което се намира за гениално от другите, моите очи го виждат плоско, а мозъкът ми не намира смисъл в него. Изглупях ли? Или другите са много глупави? Сякаш думите са станали прозрачни. Не откривам дълбините иззад тях. Не ме докосват, за мен са чужди. А ужким се говори за любов.

Аз ли станах толкова цинична или хората наистина са с криви разбирания за романтика? Представям си света, като картина, чиито краища стърчат извън рамковите очертания. Като че борда на платното им се е видял далеч, та бездуховниците от пейзажа, оградили си единствено носът, така че да не виждат по-напред. В желанието си да са различни, личностите се обезличиха и се сляха в море от черна маслена боя, размита с вода. Дори чернилката загубила е своя цвят.


Чета, чета и пак се връщам към пожълтелите листи на старите томове. И макар да са писани с обикновени слова, чувствата извиращи от там ме давят, а аз се оставям да бъда удавена. Харесва ми нещата да са прости. Без напарфюмираните фрази и без изнасилена оригиналност.


You Might Also Like

3 коментара

  1. Преди години Бергсон е говорил, че единственото време, което съществува, е лично преживяното. Ако то е изгубило смисъл, страниците няма да го изпълнят. Преди са вярвали, че има щастие - намирали са пролуките в безсмислието :)
    https://www.youtube.com/watch?v=iBdl6NxIK8w

    ОтговорИзтриване
  2. Безсмислието е самият смисъл. Да търсим и никога да не намираме, за да има за какво да живеем. Колкото до Бергсон, той отдава лично преживяното на интуицията, разделяйки я от интелекта и дори отхвърляйки последния. На мен лично ми идва доста противоречив :)

    ОтговорИзтриване
  3. Толкова много хора почти намират смисъл в съществуването: в загадъчните богове на Хераклит, в неизразимото на Кант, в трепета на Киркегор. Това „почти“ е много важно, понеже подсказва, че съществува нещо много по-необятно, подсказва времето и мястото ни като мимолетна, случайна проява.

    Скръбта по сапфирените стълби

    Сапфирените стълби са цели
    потънали в роса, белеят,
    и става късно, капките пропиват
    в чорапите ми от коприна.

    Отпуснах пак завесите – застинаха,
    проблясвайки с кристали,
    и взирам се все натам, в луната
    на вечер есенна и ясна.

    Ли Бай
    http://bactra.org/Poetry/Li_Po/

    ОтговорИзтриване

Всичко за мен

Моята снимка
Ани, Анита, Кроули или едно необикновено момиче, което носи солен въздух в косите си. Музика, цвят, емоция, хаос, който създава - това е тя. Не я поглеждай в очите, ако не можеш да плуваш, особено срещу течението. Диша, за да пише и пише, за да диша, откакто познава буквите. Отраснала е с Кант и Шопенхауер в едната ръка и сестрите Бронте и Джейн Остин в другата. Колекционира стари книги, от които черпи вяра и мъдрост. Интересува се от източни учения, философия и квантова физика. Мечтае да обиколи Индия, да учи от някой гуру и да управлява йога център. Но всичко с времето си. Сега е увлечена от модата и напук на земните цветове дори понякога застава пред обектива. Момиче изключение. Овен, какво да я правиш?