Цветно

Една сутрин просто се събудих. И осъзнах. Слънцето си е същото каквото беше и вчера. Завивките – тези в които заспах, снощи. Стаята – потънала в обичайния, за нея, абсолютен хаoс. И аз. Различна.

 Станах.

Огледах се.

Сиво.

Някъде беше изчезнало цветното. Странно нещо е той, мракът. Грозен, отблъскващ и плашещ. Въпреки всичко мистерията, криеща се в него, те привлича. Тегли те към тъмното. Бездната. И скачаш. Скачаш смело в нищото. Очаквайки нещо, разбира се. Обаче нищо.

Нещо. Какво се разбира, под „нещо“, всъщност? Разтегливо, нали? И смешно. Хаотични мисли, нахвърляни върху листта. Нещо е, все пак, нали?

Отегчение.

Празнота.

Скука и книги.

Както един истински денди представител и аз потънах сред тях.

Театър.

Лъскави сгради, хора, забави.

И все пак самота. Навсякъде, безпределно поглъщаща всичко. Като мрака. И крие нещо в себе си.

Нещо. И аз. Стоя и гледам от горе.

Говорех за нещо по-смислено, май. Слънцето безжалостно прогони черното от моето полукълбо. Лъчите му заслепяваха зрението, отразявайки се в напуканите павета, покрити с лъскава слюда. Хората като пчели, разярен рояк насекоми, бръмчат нагоре – надолу из улиците. Аз ли? Аз гледам. Мъча се да видя цветното. Обаче то дебне зад ъгъла. Чудя се, защо никой друг не го вижда? Тъмното. Вика ме. Иска ме. И аз го искам. Хвърлям се. И падам. Надолу, надолу, надолу...  Летя и все не стигам земята. И колкото повече я приближавам, толкова по-нагоре съм се издигнала всъщност. И го виждам. Цветното. Едно размазано петно върху нагорещилия се през деня асфалт. Цветното. Аз.