Bullshits in my mind
4:29:00
“Когато
очите ни се срещнаха, усетих че пребледнявам. Обзе ме необяснимо чувство на
страх. Разбрах че съм срещнал човек с такова обаяние, на което, ако се подам,
би могло да ме погълне целия, цялата ми душа, изкуството ми дори. Никога не съм
допускал външни обстоятелства да влияят на живота ми. Ти добре знаеш колко съм
независим по природа. Винаги съм бил господар на себе си, поне до срещата с
Дориан Грей. И изведнъж… Всъщност не знам как да ти го обясня. Нещо сякаш ми
подсказа, че съм на прага на критичен момент в моя живот. Изпитах странното
усещане, че съдбата се готви да ми предложи изтънчени удоволствия, но и не
по-малко изтънчени мъки. Изплаших се и се обърнах да си вървя. Към бягството ме
подтикна не съвестта, а някакъв необясним страх.”
Цитата
който в момента определя живота ми.
„Само
ограничените духом хора имат нужда от цели години, за да се освободят от дадено
чувство. Но оня, който е господар на себе си, може да сложи край на една мъка
така лесно, както и да си намери забавление. Не искам да разчитам на
благоволението на чувствата си. Искам да ги изживявам, да им се радвам и да
властвам над тях.”
И
този, който осмисля нататъшния ми…
Интересен
е навика на хората, да се самоопределят като дадена личност. Да се влияят от
това което виждат, четат, чуват… Често се присмивам над неосъзната им глупост.
Изгубват се в чуждия образ, захвърляйки своя собствен някъде в пространството.
Криещи се зад чуждо лице, приели безпрекословно чуждия лик, използващи чужди
фрази и имащи чужди мисли. Всички десет от десет човека са повлияни от нещо или
някой. Окичили са лицата си с маски, в стремежа си да бъдат приети от
Обществото, което е точно толкова фалшиво, колкото и те самите. И въпреки че аз
съм в тотална опозиция – полагам всячески усилия да не се сливам с масата,
забавно е как, по съвсем същия начин, се хващам в съвсем същата примка. В
търсенето си на забавления и борба със скуката, потъвам в книгите си и се
отчуждавам от хората. Не, аз не съм мизантроп. Аз съм жива, амбициозна и
заобиколена от хиляди хора. Обаче колкото повече стават хората, колкото повече
чета, толкова по-празно е сякаш. Опаковки. На всякъде. Самата аз съм опаковка.
Крия душата си. И в старанието си да не покажа и частица от нея, забравям къде
съм я скътала.
Да
се върнем на цитат „1”. Страх. Ужас. И още страх. Това изпитах. В непрестанното
си търсене на удоволствия, вземах, че се уплаших от него. Точно така, от
удоволствието. От магнетичната, притегателна сила, която ме теглеше към него.
Удоволствието.
Да ги таковам и чувствата…
Лесно
е да се отърва от тях. Спирам да мисля за глупавото, прогарящо усещане в
гърдите си и по съвета на най-добрата ми приятелка, си представям бонбони
„Raffaello”. И познайте какво. На мястото на неприятното чувство се настанява
вкуса на меката, шоколадова сладост. И после… Забравям. Минава ми. Обаче в мига
в който се озова сред завивките си и затворя очи, чувството се връща.
Желанието. Да имаш нещо неразрешено.
Бонбонки,
бонбонки, бонбонки… (не ги ям, само си представям). Сънчо и тази нощ не дойде.
Съблазън. Копнежи. Мирише на тях из въздуха и полепват по дробовете ми както
катрана от цигара (още бонбонки)… Навън вече се съмва. Слънцето се опитва да
прокара лъчите си през купестите, снежни облаци. Една заблудена, златна стрела,
погалва лицето ми. И опасността е отминала (бонбони). Мислите ми поемат в друга
посока. Желанието си отива заедно с нощта. Докато мракът не се спусне отново.
Не мисля. Не мисля за нищо.
Сарказъм.
Обичайното ми настроение. Безобразен хаос от мисли в красивата ми teen главица
(да, аз не се смятам за пораснала). Най – смешното в случая е, че се надсмивам
над всички ония глупаци, оставящи чувствата си да ги водят. След това се
тръшкат, че били сглупили. Нова доза смях. А аз.. Аз извличам удоволствие,
стараейки се да не чувствам. И успявам. Успявах. До срещата. След това
побягнах. Обаче не спирам да мисля. И тогава идват бонбоните. Ммм…
0 коментара