Нощно

Ах, тази моя малка стая. Така безжалостно ме задушава. И сякаш винаги е мръсна. Ала не запълнена с обикновените боклуци, а претъпкана с душевна мръсотия. Потънала в прахоляк и вещи, сякаш чужди и така непривлекателни. Имам си единствено прозорец. И той отправил е към пътя поглед, като мен. Към този мръсен, мръсен път, водещ някъде далеч. Кола след кола, различни шумове, сякаш отмерват броя на моите вдишвания. И между всяко се чува по едно "Ела!". Отправям поглед към стъклената завеса, а луната така пречупва светлината си, че виждам ден навън и плаж, окъпан в слънчеви лъчи. Вдъхвам от магията, по кожата ми чувствам как полепва сол, а стъпалата ми докосват копринения пясък. Всеки шум от кола е целувка на мрската пяна в нозете ми. Всеки пиянски крясък е смях от съседния бар в който тъкмо разливат мохито. "Не щади рома и с повечко лед, моля!". Толкова е горещо, искам да се хвърля срещу някоя вълна. И точно правя крачка, когато облак премрежва луната, свещта ми угасва, залепям лице о стъклото и виждам пак път. Прашен. Като стаята ми. И студът отново нахлува в нея. Не, не мога. Не издържам. Не ми достига въздух вече. 

Безшумно излизам от стаята си и с котешки стъпки, понесла последната свещ излизам в градината. Зловещо и красиво, луната - полупълна се опитва да прокара пръсти през синкаво - черните облаци. Силует на птица с блеснали очи, единственото ярко нещо в лепкавата нощ, вторачени в пространството. Моят Хермес, гарван който срещнах още първия си ден в тая къща, кацнал върху очертанията на дворната ограда. Не смее да ме поздрави. Не смее да отмести поглед, камо ли да гракне, сякаш уплашен да наруши с движение нощната хармония. Разорана, рохка пръст и едно свенливо, розово зюмбюлче, поникнало от никому садено, от към края на градината, чиито силует в този миг е сякаш обгърнат в ореол. Моето малко зрънце надежда и щастие, почти удавено в носталгия.