Тя - Част 13: Аз. Ще живея. За теб!

Гледаше те. Изпиваше те с очи и потъваше в сиво-зеленото море на твоите. Онзи необятен свят на поглъщаща тъга и убийствено безсмислие. Беше застанала точно по средата на четирилентовия път, отправила поглед нагоре, а изражението й беше молитвено. Като че ли те призоваваше, докато дъждът се просмукваше под кожата й. Валеше в душата й. Нямаше те, ала тя те виждаше, вдишваше парфюма ти и чувстваше допира ти. Хладен и сигурен. Водната маса шибаше страните й. Плачеше. Колите профучаваха край нея по хлъзгавия път и надуваха неумолимо клаксоните си, обаче тя не помръдваше. Стоеше си все така неподвижно и не отместваше поглед от сивото над нея. Като че ли взе всичките й думи със себе си и я остави безсловна. Едва дишаше. Страхуваше се, че ако си вземе по-дълбоко въздух ще забрави аромата ти.

Гледаше сивото, ала виждаше устните ти. Леко напукани, дехидратирани и плътни, сякаш жадни за целувки и обич. Това ли не ти стигна? Любов? Все едно не ти я даде всичката.

Ти, ти и пак ти. Едно себично същество, вглъбено в себе си. Едно беззащитно дете, което моли за щастие. Един неразбран поет – душа изпълнена с болка. Думи. И платонична любов, неизживяна до края.

Някой каза, че ако вселената е безкрайна, то на всеки 92 милиарда светлинни години има твое копие. Ако отправната й точка е примка, ще пропътува ли това разстояние, за да стигне до теб? Там ще бъдете ли заедно или пак ще хукнете към примката? Един безкраен кръговрат на едни и същи две тела, висящи безжизнено, омазани в собствените си фекалии. Знанието е опасна играчка – убива. Колкото повече знаеш, толкова повече търсиш и ставаш все по неудовлетворен. Започваш да разбираш безсмислието на собственото си съществуване. Наляга те апатия и започваш да вехнеш.

Ръцете й трепереха, сякаш стискаха нещо с все сили. Като че ли държеше теб и се страхуваше да не изтечеш през пръстите й заедно с дъжда.

Аз.

Ще живея.

За теб!