Тя - Част 13: Аз. Ще живея. За теб!
23:35:00
Гледаше
те. Изпиваше те с очи и потъваше в сиво-зеленото море на твоите. Онзи необятен
свят на поглъщаща тъга и убийствено безсмислие. Беше застанала точно по средата
на четирилентовия път, отправила поглед нагоре, а изражението й беше молитвено.
Като че ли те призоваваше, докато дъждът се просмукваше под кожата й. Валеше в
душата й. Нямаше те, ала тя те виждаше, вдишваше парфюма ти и чувстваше допира
ти. Хладен и сигурен. Водната маса шибаше страните й. Плачеше. Колите профучаваха
край нея по хлъзгавия път и надуваха неумолимо клаксоните си, обаче тя не
помръдваше. Стоеше си все така неподвижно и не отместваше поглед от сивото над
нея. Като че ли взе всичките й думи със себе си и я остави безсловна. Едва
дишаше. Страхуваше се, че ако си вземе по-дълбоко въздух ще забрави аромата ти.
Гледаше
сивото, ала виждаше устните ти. Леко напукани, дехидратирани и плътни, сякаш
жадни за целувки и обич. Това ли не ти стигна? Любов? Все едно не ти я даде
всичката.
Ти,
ти и пак ти. Едно себично същество, вглъбено в себе си. Едно беззащитно дете,
което моли за щастие. Един неразбран поет – душа изпълнена с болка. Думи. И платонична
любов, неизживяна до края.
Някой
каза, че ако вселената е безкрайна, то на всеки 92 милиарда светлинни години има
твое копие. Ако отправната й точка е примка, ще пропътува ли това разстояние,
за да стигне до теб? Там ще бъдете ли заедно или пак ще хукнете към примката?
Един безкраен кръговрат на едни и същи две тела, висящи безжизнено, омазани в
собствените си фекалии. Знанието е опасна играчка – убива. Колкото повече
знаеш, толкова повече търсиш и ставаш все по неудовлетворен. Започваш да
разбираш безсмислието на собственото си съществуване. Наляга те апатия и
започваш да вехнеш.
Ръцете
й трепереха, сякаш стискаха нещо с все сили. Като че ли държеше теб и се
страхуваше да не изтечеш през пръстите й заедно с дъжда.
Аз.
Ще живея.
За теб!
0 коментара