Пътека от захар
1:35:00
Пред
нея се виеше черна пътечка. По тъмната почва блещукаха кварцови кристалчета, сякаш
някой я беше поръсил със захар. И въпреки черната почва, всъщност пътечката изглеждаше
вкусна. Някак магнетична, неустоима. Притегателната й сила я омагьосваше и
нежно нашепваше в ушите й „Хайде, де! Ще те отведа!”.
- – Ще ме отведеш къде? – отвръщаше с глас, а отговор
долиташе в съзнанието й - „Ела. Ще ти покажа”.
Втурна
се. Любопитните й очи бързаха да опознаят всяка сладка скъпоценност по отделно.
Струваше й се безкрайна и топла. Извор на смях. На приключение. На вълнение. На
вечност. На чувства. На нещо… Което е само за нея. Специално и истинско,
предназначено точно за тези две малки ръчички. Да го притеглят до себе си, да
го притиснат до сърцето си и да се загубят заедно насред вкусния път. Ала
колкото по-напред вървеше, захарта все повече се стапяше и изпъкваше рохкавата
черна пръст. Беше тръгнала преди точно 7 минути. Понечи да се върне, ала назад нямаше.
Навсякъде се беше простряло единствено черното. И то й говореше. Продължаваше
да я омагьосва и тегли напред. Крайниците й сами се движеха, без да оставят
следи. Седем минути, седем месеца, седем…
Някой
я следеше. Седеше зад гърба й толкова близо, че усещаше дъха му и караше
косъмчетата по врата й да настръхват. От страх. От възбуда. Усещаше го зад себе
си, обаче беше пред нея. Близо и далеч. Виждаше го ясно, но и замъглено. Обвит
в облаци зад които прозира силует тъй ясен, че можеше да си представи формите живо
и пухкавото бяло изчезваше. И въпреки това си беше там.
То –
силуетът имаше крива усмивка и малка тръпчинка, изплувала над лявото ъгълче на
устните. Като че висеше целувка, която чака да бъде открадната. Приближи се. И
То се приближи зад нея. Още малко и щеше да обхване кръста й с облачните си
ръце. Обаче То, което беше и пред нея, също направи крачка, така че стоеше на
същото далечно разстояние, както и преди. Аха да го докосне, ала не достатъчно
близо. Стойката му беше уверена. Излъчваше магнетична първичност, а очите му
тъмно кафяви и лукаво присвити. Все едно преценяваше ситуацията над която
всъщност нямаше съвсем контрол. Обаче изглеждаше, че я владее. „Хм, ми ако
иска, пък!” – помисли си и по детски начумери пухкавите си червени устнички.
Зелените й очи го пронизаха гневно. Обърна се, за да побегне и се блъсна в
другото му аз. И там потъна. Ръцете му, силни и треперещи я обгърнаха и се
загуби в тях. Мислите за бягство внезапно изчезнаха. Изпадна в безвремие.
Сърцето й бумтеше с все сила. Понякога имаше чувството, че не диша. Все едно примка
е стегнала гърлото й и й пречи да си поеме дъх. И го задържаше. За кратко. Сега
беше понякога.
Изглежда
и То се вълнуваше. Желанието му се просмукваше в клетките й и искаше да я
изконсумира. Да изпие всичката живителна сила в крехкото тяло, да я пресуши до
край с ненаситните си устни, докато не остане и капка живот у нея. Бяха изминали
точно седем минути. Седем месеца. Седем…
Пред
нея се виеше черна пътечка поръсена със захар и я канеше да тръгне напред. Ала там,
съвсем в края, където свършваше бялата сладост се виждаха съсухрени останки от
нещо отдавна безжизнено.
1 коментара
Опитът да го убиеш ми се струва неуспешен. Тост това е само лекичка подкрепа към намерението на смъртта, без да може да служи за напътствие.
ОтговорИзтриване