История за щастието

 

Навярно пейката знаеше много истории. Тази вечер, тя чу и нейната. Облегна се на рамото му и отправи поглед нагоре.

-          Виж! – каза. – Красиво е.

Рошавата й глава се отпусна, а мислите и запрескачаха една връз друга. Клоните на дървото изглеждаха сякаш се протягат и се опитват да достигнат по-напред. Целуваха се и едновременно бягаха един от друг. Всеки един от тях беше различна мисъл – хаотично подредена в дървесния си свят.

Колкото повече наблюдаваше клоните, толкова повече форми откриваше в тях. Например онези двата – там, над главите им, приличаха на две зловещо изцъклени очи. После, същите оформиха паст.

-          Яде облаци – каза. – А сега танцуват. Превърнаха се в балерина. А този в ляво, виждаш ли го? Той е тъжен. Още носи спомена в себе си и го гнети.

-          Кой спомен? – пита той.

-          За войника. Тук се обеси. Макар отдавна да го няма, кората все още носи белега от провесеното, безжизнено тяло. Отнел е живота си от гьотева глупост.

-          А това тук е гора.

-          Не, гората е там. В онези листа. И я съсича реката. А това, което ти ми показваш е къщичката.

-          Как се казва местността?

-          Люляк! – веднага изстреля. Детското й гласче го накара да потръпне.

-          А в къщичката? Какво има в нея?

-          Моето детство.

-          Там ли се крие?

-          Не, не се крие. Там си живее. Щастливо е, знаеш ли?

-          Разкажи ми още.

-          От керпич е и малко залита. На стената отпред, която гледа към улицата има жив плет от рози. Толкова е гъст и висок, че слънчевата светлина едвам си пробива път през прозорците денем. От дясната страна има розова роза. Тя мирише на трева, обаче от лявата е  жълто-оранжева и ухае на мед. А точно пред розите пък има малки лехички от крем и бели нарциси. Те са ми любимите, казвала ли съм ти? Докато жълтите изглеждат просто влюбени в себе си, то белите те омагьосват. Листата им са по-издължени и имат особена грация, а ръбчето на снежнобялата тичинка е опасано от ярко червено коланче. Прекрасни са!

-          Звучи красиво.

-          О, ти да видиш двора! Той е от страни на къщата и точно до вратата му, която никога не се затваряше беше смокинята. Плодовете й имат най-сладкия вкус на света! Корените й подкопаваха основите на къщурката, заради което залиташе още повече.

-          Значи си имала смокиня в двора си?

-          О, не само! Аз имах дворец от мечти! По продължението на стената на къщата имаше трендафил. Аромата му се разнасяше по цялата улица и опияняваше минувачите, а от дясно, до оградата бяха разположени лехи с чемшир, които се редуваха с такива от здравец. Пред тях пък, в края на зимата, си пробиваха път безброй минзухари и кокичета. Никой не ги садеше, те сами си никнеха. С пролетното слънце, пак там се показваха зюмбюли и жълти лалета, а между трендафиловата стена и лехите с цветя имаше тясна пътека, която водеше към задния двор. Тя винаги беше посипана с листа. В началото се опитвах да ги мета, но бяха толкова много, че в един момент се отказах. Пък и ми харесваха. Можех да плувам сред тях и земята беше мека. На есен, когато пожълтеят и съсухрят обожавах да ги газя, за да слушам как шумолят.

-          Кажи ми още за задния двор.

-          А, да, задния двор. Ами в него се врязваше параклис, а за гърба му – залепена дървена барака. С хлапетата от махалата си я бяхме превърнали в къщурка, а по стената на съседската къща, която се явяваше един вид ограда на двора ни пълзеше копър – толкова висок, че нахвърляше покрива на Залитащата къщичка. А края на покрива, всъщност не беше много висок, защото почти целуваше земята. Подиграваха ми се тогава, докато живеех там.

-          Така ли? Че защо?

-          И аз не зная. Казваха ми, че съм бедна. Пък аз не можех да ги разбера защо. И какво като гала вечерята е цепнат кренвирш с кашкавал в средата, щом имаш къща пълна с богатства? Пък и то си е вкусно, аз още обичам. И макар че според хората това беше най-несигурното място на света, за мен, само там наистина съм чувствала сигурност. С мама спяхме на едно легло, понеже покрива в другите стаи беше пропаднал и нямахме достъп до тях. През нощта никога не угасяхме лампите и от двете страни на леглото държахме метли, за да не се качват плъховете върху нас. Пазехме се. Беше уютно и топло и дом. Имаше и духове. Понякога ме плашеха, когато ми бяха ядосани, но като цяло бяха добри с мен. Мисля си че бяха там, за да ме пазят и сега, когато съм добре  се надявам да са намерили своя покой. Сигурно е гадно да си бродник. Освен това имах постоянен достъп до всички тайни на света! Как може да си беден с тези богатства?

-          Кои тайни? Ще ми кажеш ли?

-          Да! Когато излезеш от нашата стая в ляво беше входната врата, а в дясно имаше малко коридорче, което водеше до мъничко антренце без прозорци. Мрачно място, потънало в прах и спомени. На едната стена, зад която се криеше порутена кухня и много небе, беше долепен огромен скрин пълен с думи!

-          Как така думи?

-          Ами ей-така! Имаше хиляди светове в които живеех паралелно. Беше отрупан с книги с липсващи страници и проядени от гризачи корици. Четях ги и където листите бяха откъснати, аз си съчинявах своя история и после я навързвах с останалото. Чувствах се щастлива там – в полумрака, където единствен светлик беше примигваща крушка, втъкната в някогашен царствен полилей, едва крепящ се на жица. На другата стена висеше голямо, ръждиво огледало в което се оглеждаше стар трикрил гардероб и духовете. Зад вратите му се криеше живота на моите баби. А той е бил също красив! Та до гардероба имаше друга врата – от онези, дето ги слагат на бараките, не съвсем истинска. Именно нея я пазеха духовете. Като преминеш зад нея навлизаш в нещо като малко, бивше мокро помещение с ръчна пералня и древен скрин с неизползвани чеизи в него. Миришеше на нафталин и отрова за мишки там, но беше светло през деня, въпреки отсъствието на крушка и прозорец. Изпод покрива се виждаха къшеи небе. Стените бяха измазани с вар. И от там се влизаше в банята. Не ми харесваше. Пода беше циментов и за да се изкъпеш или просто да отидеш до тоалетната, трябваше да изчакаш да се разотидат първо плъховете и чак тогава да влезеш. Освен това, винаги беше много студено, понеже малкото прозорче, беше счупено и се ветрееше. Но пък знаех, че моите духове ме пазят, така че по-скоро просто ми беше неприятно, заради студа, отколкото да ме е страх от нещо. Дори напротив. Чувствах се добре. И в безопасност.

Уличната светлина се отразяваше в листата и те искряха. Тя млъкна за малко и сведе очи към него. Страните му бяха мокри и солени.

-          Плачеш ли?

-          Не. Просто ми влезе нещо в окото. И в двете очи. Много пъти.

-          Но аз ти разказах щастлива история!

-          Точно така. Това е щастлива история.