Пътека от захар

Пред нея се виеше черна пътечка. По тъмната почва блещукаха кварцови кристалчета, сякаш някой я беше поръсил със захар. И въпреки черната почва, всъщност пътечката изглеждаше вкусна. Някак магнетична, неустоима. Притегателната й сила я омагьосваше и нежно нашепваше в ушите й „Хайде, де! Ще те отведа!”.

Втурна се. Любопитните й очи бързаха да опознаят всяка сладка скъпоценност по отделно. Струваше й се безкрайна и топла. Извор на смях. На приключение. На вълнение. На вечност. На чувства. На нещо… Което е само за нея. Специално и истинско, предназначено точно за тези две малки ръчички. Да го притеглят до себе си, да го притиснат до сърцето си и да се загубят заедно насред вкусния път. Ала колкото по-напред вървеше, захарта все повече се стапяше и изпъкваше рохкавата черна пръст. Беше тръгнала преди точно 7 минути. Понечи да се върне, ала назад нямаше. Навсякъде се беше простряло единствено черното. И то й говореше. Продължаваше да я омагьосва и тегли напред. Крайниците й сами се движеха, без да оставят следи. Седем минути, седем месеца, седем…

Някой я следеше. Седеше зад гърба й толкова близо, че усещаше дъха му и караше косъмчетата по врата й да настръхват. От страх. От възбуда. Усещаше го зад себе си, обаче беше пред нея. Близо и далеч. Виждаше го ясно, но и замъглено. Обвит в облаци зад които прозира силует тъй ясен, че можеше да си представи формите живо и пухкавото бяло изчезваше. И въпреки това си беше там.

То – силуетът имаше крива усмивка и малка тръпчинка, изплувала над лявото ъгълче на устните. Като че висеше целувка, която чака да бъде открадната. Приближи се. И То се приближи зад нея. Още малко и щеше да обхване кръста й с облачните си ръце. Обаче То, което беше и пред нея, също направи крачка, така че стоеше на същото далечно разстояние, както и преди. Аха да го докосне, ала не достатъчно близо. Стойката му беше уверена. Излъчваше магнетична първичност, а очите му тъмно кафяви и лукаво присвити. Все едно преценяваше ситуацията над която всъщност нямаше съвсем контрол. Обаче изглеждаше, че я владее. „Хм, ми ако иска, пък!” – помисли си и по детски начумери пухкавите си червени устнички. Зелените й очи го пронизаха гневно. Обърна се, за да побегне и се блъсна в другото му аз. И там потъна. Ръцете му, силни и треперещи я обгърнаха и се загуби в тях. Мислите за бягство внезапно изчезнаха. Изпадна в безвремие. Сърцето й бумтеше с все сила. Понякога имаше чувството, че не диша. Все едно примка е стегнала гърлото й и й пречи да си поеме дъх. И го задържаше. За кратко. Сега беше понякога.

Изглежда и То се вълнуваше. Желанието му се просмукваше в клетките й и искаше да я изконсумира. Да изпие всичката живителна сила в крехкото тяло, да я пресуши до край с ненаситните си устни, докато не остане и капка живот у нея. Бяха изминали точно седем минути. Седем месеца. Седем…

Пред нея се виеше черна пътечка поръсена със захар и я канеше да тръгне напред. Ала там, съвсем в края, където свършваше бялата сладост се виждаха съсухрени останки от нещо отдавна безжизнено.