Бръщолевици

Знаете ли, кое ме побърква? Това, че всеки път щом отида до тоалетната, мивката тече. Онова бааааавно и протяяяяжно „Кап! Кап! Кап!“. И то не че има някакъв сериозен теч. Просто някой не е затворил като хората проклетия кран. Дразни ме също, че вечно на всякъде лампите са включени, а телевизорите са надути на 100, НА ТЕЛЕВИЗИЯ СКАТ или РУСКИ канал, без да има някой в стаята. Криза е мамка му! А и съм достатъчно добре със слуха, това да ме докарва до лудост! И направо получавам истеричен пристъп, когато на смотания хладилник вратата зее. НЕ! На хладилника нищо му няма! Не разбирам колко трябва да си прост, че да я оставиш отворена и това да е системно оправдание от цял месец насам. Мляскането също ме дразни. Едвам изтрайвам някой да ми млящи на главата, а камо ли ДА МИ ГОВОРИ мяскайки. Еййййййй, откачааамм!! Нали знаете онова свистене на въздух между зъбите, когато цъкате с езика си, за да разкарате храна от там? От около два месеца вече, към четири часа сутринта се започва до към осем. Някой има тикове! После, защо съм толкова сприхава. Ами как няма?! В дома ми ежесекундно ми се прилагат методи за средновековни японски мъчения. Изнервям се от монотонното ежедневие и бавни хора. Едни такива спокооойни, невъзмутими, сякаш времето е спряло за тях и докато изговорят едно изречение, аз вече съм забравила какво му е било началото. И празните приказки не понасям, освен ако не произлизат изпод моите пръсти. И недомлъвките. И да ми се повтаря едно и също нещо по 100000000000000000 пъти. И в момента в който тръгна да правя нещо, някой да започне да ми обяснява, че трябва да го свърша и как точно. Това автоматично ме кара да приключа с каквато и да е полезна дейност. Освен това не вярвах, до скоро, че някой може да владее изкуството на мързела по – добре от мен. Да ама не! Интернета ми е по – мързелив от… Дори не знам с какво да го сравня! Ама от всичко на света, най – много се изнерям на себе си. Изнервям си се, защото ме нервят глупави неща. Да си призная честно, най – чистосърдечно им завиждам на спокойните и флегматични хора, колкото и да не ги изтрайвам. Това са хора без никакви грижи. Утре да свърши света, ‘начи, грам няма да се притеснят. Преди имах едно другарче, искам да ви кажа – възхищавах му се. В навечерието на Нова година го питам, последно с нас ли ще празнува и той ми вика, че щял да си помисли още два – три дни. Да му се чудиш, да се смееш ли, да плачеш ли. След истеричния смях който предизвика сред компанията, едва успяхме да смотолевим, че ДНЕС е Нова година. С нас празнува… И добре, че дойде, че едва ли щеше да е толкова весело без него. На чии гръб щяхме да се хилим? Наистина ви казвам, възхитих му се. Ама го вълнуваха доста екзистенциални въпроси. Веднъж пак се бяхме събрали с компанията (и той с нас), обаче нещо се бяхме умълчали. И о! спасение. Задава се следния въпрос: „Абе брато, в чашата първо три в едното или водата се слага?“. Вписа се в историята. По всяка вероятност се чудите с какви хора се събирам, за Бога!. Еми, вече не сме си дружки, ама ми липсва. Това беше смях без граници по всяко време. 


П.С: Не си щадете коментарите :D