Импресия

                                                                                                     Снимка на Димитър Чобанов

Тя се прибра, преоблече се в черно, нахлупи си шапката, за да не може никой да я разпознае, сложи си слушалките и хукна. Гмурна се в тълпата тъжни хора и потъна. Вглеждаше се в очите им изпод козирката. Пълни със сълзи и глад. Под усмивките прозираше фалша. Зад всяко лице се криеше нищото. Продължаваше да върви, забавяйки крачка и се сливаше с музиката, която гърмеше в ушите й. Безобразно много хора по улиците и всички толкова мрачни. И сякаш беше сама. Единственото цветно по улицата, въпреки черните дрехи. Стъмни се. Тя обаче не спря да върви. Нямаше представа къде точно отива. Знаеше само, че не иска да спира. Сякаш бягаше от сухата реалност и навлизаше във влажните гористи местности на своя собствен свят. Който беше толкова зелен и цветен. И само неин.  Не искаше да го дели с никого.

В живота си не се бе чувствала по – жива. Сякаш за първи път наистина дишаше. Сякаш за първи път наистина чувстваше. Усещаше всяка вибрация с цялото си същество. И виждаше всяка една клонка как мръдва. Как листата треперят. Никога не е била по – сама. И все пак не беше самотна. Стоеше си на пейката, скрита под тъмните дрехи и сянката на дърветата, и се взираше в оранжевата светлина. Уж алеята беше празна, а имаше толкова много неща за гледане. Нощна пеперуда кръжеше около нея. Стопли се малко и гадинките се излъгаха да се събудят. Усещаше допира на съвсем лекия ветрец по кожата си. Чувстваше как, уж, отсъстващият студ се просмукваше в тялото й, както мъж впил вледенените си устни в шията й. А тя, изпаднала в някакъв граничещ с лудост сладостен екстаз, просто се остави в ръцете му да я поеме и да се стопи в тях.