Wandering of into space

Страх. Какво е това? Ти знаеш ли? Ще си признаеш ли, че те е страх? Аз няма. Не искам. Не мога. Уж. Ама ме е страх. Страх ме е да си призная, че искам. И чувствам. Еха, май току – що си го казах. Какво е това? Да, да същото. Онова дето все едно някой, много силно, с мек пантоф, те рита в стомаха. Ти чувствал ли си го някога? Неприятно е. На мен не ми се е случвало. Харесва ти? Полудя ли? Ужасно е! Мечтаеш за нещо много далечно и мътно. Знаеш ли, вгледах се в тъмното. Онова тъмно, което толкова много обичам и мразя. Причина? Не знам. Няма. Или не искам да призная пред себе си. Липсва ми. Онова неясното – недостижимото. Дето никога никой няма да има. Не е ли вярно? Имал си го? Аз не съм. Не такова каквото съм искала. Сега ли? Не ми е нужно. Сам казваш, че накрая пантофа става обувка с каучуков ток. И ли сега боли? Тогава защо ти е? Заради моментната сладост? После няма ли да искаш още? Не, на мен бързо ми омръзва. Но ще си призная. Страх ме. Усещам, че няма да ми стигне. И ще искам много повече. Та страх ме е, да не поискам. Ами ако откаже?