Най - странният сън

Нощ, като нощ. Прибрах се от Созопол и реших да изгледам за една вечер “Games of thrones”. Опънах се хоризонтално на леглото и още в началото на първата серия, дори не съм усетила как съм заспала. И се пренесох в един коренно различен свят. Моят собствен свят.

            Тролът се сгромоляса тежко върху руините от някогашната красива улица Рибарска. Всички го бяха видяли. И макар че се случи почти до мен, аз усетих само трясъка при сблъсъка му със земята.

            Точно срещу дома ми, днес се издига голяма къща. В съня ми, обаче я нямаше. На нейно място се разполагаше комулята със смокинята от детството ми и голямата площадка от рохкава пръст в непосредствена близост до къщата на чичо Панчо. Както някога.

            В съня ми се бяха поместили любими герои от фентъзита, които съм чела. Всички се бореха с тролските изпражнения, чиято миризма беше убийствена. Докато го покриваше с нещо като огромен метален похлупак, Дъмбълдор докосна едно от тях. Ръката му започна да гние. Все пак успя да се излекува. Дойде ред на Саруман. И той се докосна до тролското бетствие, но не можа да се излекува. Умря сравнително бързо.

            Пристанището беше затворено. Превърнато в купчина камънаци и пръст. Единсвтено синият фургон на рибарите си беше точно там, където винаги си е бил от как се помня. Трябваше да ходя на работа, но не бях спала и баба каза, че ще ме замести. А последното което исках беше да ме оставя сама. Души на умрели витаеха на всякъде. Усещах ги дори с кожата си. Живи мъртъвци се разхождаха по улиците. Толкова ме беше страх. Исках да се заключа у дома. А там – в къщи – претъпкано с хора, които не познавах и в същото време нямаше никой. Само аз и баба Ани.

            Докато изкачвахме стълбите за да стигнем от пристанището до къщи, видяхме баба Миче. Седнала да дувара точно пред нас. Мъртвешкият й поглед ни следваше. Мушнах се уплашено през входната врата и започнах да се моля да ми оставят ключа. Баба Миче стана и долетя до вратата. Мъртъвци се опитваха да нахлуят при нас. Борих се да не ги пускам, но баба Ани безстрашно ги покани да влязат. Оказа се, че когато не те е страх си отиват, та започнах да ги каня и аз. Толкова ме беше страх да умра, а знаех, че са дошли за живота ми. Баба Миче стана две баби Мичета. Едната отнемаща последната ти глъдка въздух, а другата подаряваща още живот. Започнаха да задават въпроси, на които баба Ани отговори безпогрешно. Аз обаче сбърках един. И точно както Смъртта си тръгваше, изведнъж се оказа до мен и ми каза „Нали знаеш, какво означава това?”

            Приех съдбата си безапелационно. Сякаш вътрешно бях напълно убедена, че съм си заслужила смъртта и се бях примирила. Чувствах абсолютно спокойствие, докато ми изсмукваха дъха.

            Първоначално изпитах лек дискомфорт от това, че се задушавам, но само след стотни можех да дишам отново. От другата страна. И изведнъж ме обзе ужасното чувство, че мама е останала съвсем сама. Че не съм могла дори да се сбогувам. Че няма кой да й каже, че съм мъртва. Опитвах се да пищя, да плача, но не можех. Нещо ме спираше. Предложиха на баба Ани да умре с мен, за да не съм сама в Отвъдното и тя прие. Зарадвах се, въпреки че си мислих за всички починали роднини с които щях да се видя. Пак се пробвах да изплача за мама. Опитвах толкова много. Чувствах страхотна плазнина в гърдите си, но резултата беше все един и същ. Не можех.

Отвън ни чакаше кола. Претъпкана с души. Прилепени плътно до стъклото ридаещи лица – почти премазващи се едно друго. „Това са лъжците”, прошепна ми някой. От всякъде гърмяха телевизори, увеличени максимално, сякаш за да заглушат тънтежа на Апокалипсиса.

            Вратата на седалката до шофьора се отвори. Оказа се, че не е толкова претъпкано наистина. Отпред стоеше само едно малко момиченце, което ми отстъпи детското си столче. Баба трябваше да седне до мен. Така и направи, но сякаш вече беше много, много далеч. Братовчед ми Мишо разказваше нещо за някакъв вартбург и сякаш изобщо не забелязваше присъствието ми.

            На небето беше много странно. Намирах се в голяма зала препълнена с хора. Аз стоях точно в центъра върху мраморен паметник и всички се въртяха в кръг около мен. От някои ме беше много страх. Две от момичетата, които предизвикваха ужас у мен бяха много красиви. Не се сдържах и им го казах. „Обичам те” – отвърна едната. Имаше толкова много хора, дори колеги от университета. Някои се спираха при мен за кратко, казваха ми по нещо и си отиваха. Йовков ми разказа, как за две чайчета купил финалите на Европейското по футбол. „Райски сделки” – каза. Можех да говоря, а не го правех. Всички говореха на мен, но аз не казвах и думичка. Единственото което исках бе да плача за мама. Обаче не можех. Не ми беше разрешено. Колкото и да се опитвах, не излизаше дори и звук от устата ми. И бях толкова сама...

            И се събудих. Цялата плувнала в пот, въпреки че съм заспала на включен климатик, който е настроен на 16 градуса и честно казано в стаята си беше студено. Заспах в два, а в момента е шест и дори не си и помислям да си лягам отново. Моменталически хванах химикала и започнах да нахвърлям какво си спомням. Имам странния навик да си записвам кошмарите. Сигурно е адски налудничево, че си публикувам сънищата, но рещих, че този е твърде откачен, за да не го споделя.

    J J J