Клюки

16.07.2012г.

„Ама те ми казаха, че ще се оправя! Защо днес ми посиня цялото лице?!“

„Ох, от два дни занимаваш цялата махала с проблемите си. Сякаш ние си нямаме наши, да? Снахата иска развод. Не ща да те слушам, вече. Без туй изтървах сериала!“

И злобното бабче изостави своята клю – клю дългогодишна съратница, забързвайки куцукането си в опит да се отърве от неугледния вид на приятелката си по прозорец. А казват, че децата са гадни…

15.07.2012г.

Тъкмо свърших работа и вече бленувам за студен душ. По най – бързия начин прибирам стилажите с „боклуци“ вътре в магазина, удрям една метла отгоре – отгоре, приключвам касовия апарат и поемам към дома за да изстържа лепкавата мръсотия и пот от тялото си. Минавам по обичайния маршрут. През автогарата, после покрай „Кариби“, подминавам пазарната улица (силно наподобяваща турска чаршия) и ето ме, вече вървя по „Рибарска“. Както винаги, отдавам почит на по – възрастните. Почти подминавам и забелязвам, че едното бабче е с ярко лилаво око. Не спирам. Забързвам крачка. Доплаква ми се. Точно това бабе никога не ми е било от най – приятните. Виждаше ми се твърде клюкарски тип. Ама какво от това. Трябва ли някой да я спука от бой, само защото е разпространила, че Марчето от съседната врата пак избягала с любовник? Честно казано и аз не знам как точно да опиша връхлитащите ме чувства. Не знам и защо забързах крачка. Стана ми ужасно, прииска ми се да помогна с нещо, обаче ми се вижда твърде неуважително една двадесет годишна пикла да разпитва осемдесет и косур годишна жена с която за през всичките години от съзнателното ми съществуване всеки ден си разменяме следните реплики:

Аз – „Добър ден/вечер!“

Тя – „Ма ти стана по – висока от майка си, ма баба!“

И така всеки ден. Веднъж – дваж да съм й помогнала да си замъкне чантите от пазара до вкъщи, защото ми е по път, като през цялото време бивах разпитвана за семейството си. И сега изведнъж да седна, аз да разпитвам какво се е случило? Не. Невъзпитано е да се бъркаш на по – старите. Така са ме учили. И все пак се почувствах виновна, че забързах. Че не попитах. Можеше и да направя нещо. Ама какво ли може да направи комшийското дете? От цяла вечност целият град знае, че семейството на бабенцето не е от най – непорочните.

Прибрах се. Изкъпах се. И мислех. Образът на възрастната „весела вдовица“ не ме напускаше. Беше ми мъчно за нея. Телефонът ми звънна. Щяло да има парти. Излязох. Забравих. Почти.

16.07.2012г.

19:00ч. Най – после! Затварям. Тия дванадесет часа в магазина ми дойдоха в повечко. Вече дори не ми се чете. От цял ден нямане какво да правя, единственото ми приятно занимание са книгите. Непрестанно мрънкащите рускини и мантрата  „Я хочу дешевле“ много сериозно ми опъват нервите. Хлопвам кепенците и бегом към къщи. Обичайният ритуал през „Рибарска“. И БАМ! Същото бабче от вчера с напълно посиняло лице и сякаш провиснало от едната страна подтичва след, уж, дългогодишната си приятелка и моли за внимание. А онази най – безцеремонно подминава. И ставам свидетел на горе отбелязания диалог. Изобщо не съм усетила как съм заковала на едно място и гледам тъпо в една точка. Това ли е живота? Да прекараш всичкото време на света с някой, обсъждайки плетки, сериали, поредната смърт на комшийка да се превръща в сензация, да се обсъждат млади и стари и в един момент, когато имаш нужда да обсъдиш собствените си проблеми с някого да те зарежат заради сериал? Прекрасно! Не ви го искам – взимайте си го обратно. Семейството на жената работи в едно подобие на магазин за дрехи на автогарата. Минавайки днес от там ги видях. И сина, и снахата, и внучката. Забавляваха се с някакво куче и сякаш нямаха никаква идея, че бабата не е добре. Сякаш не им пукаше. Все пак живееха с нея, няма как да не знаят. Нали? И са я оставили самичка вкъщи да се моли за внимание на комшийките, които ни най – малко не ги вълнува очеизвадния проблем на старицата. Явно не беше яла бой. Явно беше много по – сериозно. И още по – ЯВНО – на никой не му пукаше. Ама изобщо. Съжалих, че никога не съм проявявала особен интерес към нея. Ще я попитам дали има нужда от нещо… БИИИИПППП!! БИБИИИИПП!! Кола. По тясната улица „Рибарска“ имаше кола, чиито път запречвах, понеже се бях паркирала точно в средата. И излязох от транса. Огледах се. Нямаше и следа от бабите по улицата. Докато съм висяла безучастно и потънала в безполезни мисли всички се бяха прибрали, а аз пак не направих нищо. Как може да съм такава? Защо стоя, гледам и не правя нищо? Искам, а само стоя в страни и гледам. Това ме прави по – лоша дори и от онези, които дават ясни индикации, че грам не им пука. А на мен ми запука. Не ми е никаква, никога не съм я харесвала, но ми пука и не правя нищо. Предавам сама себе си. Винаги съм се опитвала да бъда добър човек. А сега какво ми става? Защо стоя от страни и само гледам. Нима това, че кърша пръсти и се къхаря на ум ще ми помогне с нещо?!