Чакъл

Не. Определено няма по – трудно нещо на света от това да бъдеш себе си. Факта, че през целият си живот се търсиш, защото колкото и да го оспорваш, и бегла представа си нямаш кой си, допълнително отежнява нещата. 

Кое е първото нещо за което си мислиш сутрин? Аз за кафе. Горещо и горчиво с приятна виеща се пара нагоре, галеща ноздрите и възбуждаща сънените ми сетива. Кафе. Кафе и нищо друго. Тръпчива сутрешна наслада, непосредствено преди сблъсъка със злободневието. 

Мамка му, коловозът! Ако е възможно в живота си да изпитам омраза към нещо, то това е рутината. Скучната монотонност на еднообразието. „Хората правят живота толкова интересен. Представяш ли си, че във вселена пълна с толкова чудеса, те успели да измислят скуката. Удивително!“ Ако трябва да съм откровена, не мисля че съм прекарала и миг от живота си, скучаейки. Така добре умея да си го усложнявам, и то с най – невероятни глупости, че на моменти сама се удивявам на гениалните си попадения.

Ти търсиш ли? Какво? Аз не търся нищо. Нито пък чакам или очаквам каквото и да е, било то от хората или от живота. Просто вървя по пътя си и грабя всичко което ми поднесе. Пътя. 

Защо подценявате камъните? Аз си ги събирам всичките. За вас са просто парчета натрошени скали, а за мен са доста интересни обекти за наблюдение. Знаете ли, те могат да бъдат всякакви. И не е нужно да бъдат скъпоценни, за да са ценни. Важни. Камъните са като хората. Хиляди видове и никой с никой не си прилича. Те могат да бъдат остри, заоблени, речни, скъпоценни, а могат да бъдат едно парче, случайно отчупило се от обикновена магмена скала. Част от ония 90%, съставляващи земната кора. На кой му пука за тях? Имаме си много. Но аз си ги събирам. Един по един и колкото повече вървя, толкова по – тежко става. На килограми. Товарът тежи. На мен ми е леко. И мога да добавя още едно камъче. 

Сравнявам мнозинството с чакъл. Тук – таме се намира и някой по – голям крайпътен. Привлича те с приятната си хладина под сянката на точно онова дърво, единственото на сред шосето за през последните десет километра. Слънцето е точно в средата на небето, лято е и огъня който се сипе от горе жули безпощадно кожата ти. А това дърво с камъка прави такава хубава сянка. Уморен си. Посядаш. Поспиваш. И мръкнало. Докато се усетиш, чакалите вече вият наоколо. Стряскаш се, ставаш и продължаваш, а камъка си остава на същото място, чакащ следващ скитник. Ти оцени ли го? Благодари ли му, за услугата която ти направи, отдавайки част от своята хлад на теб, бездомникът? Не? Отмина ли го? Или той отмина теб?  

Измежду чакъла проблясват диаманти. Ти заглеждаш ли се в тях или ги отминаваш както крайпътния спасител? Аз да. Понякога ги бъркам, обаче. Скоро намерих един изумруд. Малък, неошлайфан и измамно красив. С грубата си красота успя да ме примами да го пъхна в джоба си. Ако беше обработен, вероятно щях да го отмина, ала този.. Автентичен и единствен по рода си. Съчетаващ в себе си синьо – зелената морска безбрежност, грубостта на вълните, разбунтувани от силен вятър и нежността на спокойната солена вода. Под чиято повърхност се крие сулган. И го скъса. Джоба ми имам предвид. Чух как падна на земята. С трясък. Проблесна веднъж – дваж между останалите сиви камъчета и после се сля с масата. За миг поспрях. Прекрасно видях къде точно падна, но не се наведох да си го взема обратно. Наблюдавах. Гледах как цветният прах с който беше посипан изчезваше, докато накрая не стана абсолютно сив, като другите. Каква прекрасна измама. Приклекнах, огледах го. После се изправих и продължих напред, а той сякаш напук започна да мята зелени искри. Като че казваше нещо. Сякаш крещеше „Вземи ме да ти скъсам и другият джоб. После се махай.“  Обаче аз го подминах. 

Обичам нощта. С цялата й магнетична тайнственост. И всичките странни мисли, които провокира да изплуват отгоре.