Случка от лятото

- Здравейти. Леля Анчи, къдйе й?
- Е, добре, госпожо Райкова. Щом желаете да си говорим днес на Вие.
- Познавами ли са?
- Разбира се, госпожо Райкова. Даже сме роднини. Близки при това.
- Ау! Ма Ани! Ти на Светлито дъщерята ли си, бе? Как тъй Иван те е наел?
- Та той ми е баща, госпожо. Изиска го от мен, дори. И къде забравихте добрия тон? Нали се правим днес на непознати?
- Ма Ани? Че вии говорити ли си изобщо?
- Работя в неговия магазин. Налага се понякога.
- Ми чи да започна и аз да си говоря с теб, тогава?
- Не настоявам. Мога ли да Ви помогна с нещо? Препоръка?
- Ми низнам.
- Може би с книга? Смея да твърдя, че погледът ви е ограничен.
- Ти днеска не беше ли на плажа? Оназ с големия топуз?
- Да, бях на плажа днес. И четох „Да убиеш присмехулник“. Ако това наричате топуз.
- Ех, стига. Ти ми са подиграваш имам чувството.
- Нима? Мисля че сте в грешка. Учтива съм, госпожо Райкова.
- Тъй, тъй. От как отиде в тоз Бургас се пра‘иш на снобарка. Ма тука си те помним. Вечно с книгата и говореше културно. От тогава още ти личеше, че не си у ред.
- Права сте, госпожо. Мястото на моята особа, не бе сред тази простовата обстановка.
- Ма ти проста ли ме наричаш, бе? Пикло?
- Не, госпожо. За средата тук говорех.
- А, тъй си е. Хората тука са много глупави. Особено младите. В место да теглят по един заем, да си построят по една къща, да вадят пари от курорта, да си купят по една кола, всичките ми тръгнали по София. Моя син и той си дири там късмета.
- Права сте госпожо. Хората в този град, наистина са глупави.
- Странно дете, от малко си, Ани. Да кажеш на баба ти, че съм я търсила.