На стоп за една нощ
15:40:00
22 септември 2012г.
Точно за три минути решавам, че адски много ми се ходи на „Звук и светлина“ във Велико Търново. Нали ме знаете, колко ми трябва – докато го реша и вече бях тръгнала. Без багаж и с пари, колкото да ми стигнат за влака. Да спомена ли, че бях и адски болна?
Този път нямаше почти нищо интересно в пътническото купе, а обикновено все се натъквам на крайности. Ето ти крайност, обаче - извън купето. Както си отивам най – спокойно и невъзмутимо до тоалетната (гнус – не гнус, повече не можех да стискам) и вратата на влака се отвори в движение. Ама разбира се, че на мен ще се случи. Един път няма да е с някой друг. Нищо, поне ще има какво да разказвам на внуците. Естествено – излетях. С единия крак във влака, с другия извън него. С мъка (и малко помощ), успях да се издърпам обратно навътре. Мисля че, съдбата за пореден път ми доказа, че от тоалетната вкъщи по – хубава няма.
Както и да е. Добрах се къде невредима – къде потрошена до Търново и изскача въпрос. Как точно се очаква да стигна до Царевец, като в живота си не съм ходила там? И о! щастие. Късметът винаги е бил на моя страна. Един червендалест и добре охранен, мустакат чичко с оферта. „Момиче – вика – за два лева мога да те хвърля до Царевец.“ Приех.
Запътваме се към колата и пред мен – готина зелена лада плюс бонус - дълъг разказ. Ако ви кажа, че за 10 минути разбрах историята на цялата махала на Мунчо, ще ми повярвате ли? Значи, имал някаква комшийка, дето била много богата – завършила „счетоводителка“. Обаче била превъртяла и с никой не говорила, нито до магазина излизала. По цял ден само вкъщи си седяла. Страх я било от хората. Ама много пари имала и си ги стискала само за себе си. Да ви кажа – с право я е страх жената. С такива добри съседи, съдейки по разказа. А пък лятото с братовчед му.. Добре, добре. И на мен не ми беше много интересна житейската му история. Хубаво – стигнах до Царевец, ама от тоя чичо отърване няма. Мотах го, суках го, все покрай мен се върти. Изглежда ме беше взел при сърце и пое доста сериозно ролята на гид. Че накрая, дори и оферта да пренощувам у тях си имах. В крайна сметка се отървах от добросъвестния търновски гражданин с визитка и обещание, че ще му звънна при нужда. И срещу 40лв. Очевидно ме беше взел за богата наследница – ентусиаст. Виж за второто – прав беше. Позагубих се два – три пъти, разгледах хубаво градчето и си намерих готино местенце от където можех да наблюдавам светлинното шоу. Беше фанстастично, наистина! Но продължи само двадесет минути. Не че съм очаквала да е повече, ама изведнъж изскочи нещо за което не се бях сетила. Наистина, къде ще спя? Твърде късно ми дойде на ума и за каучсърфинга, батериите на двата ми телефона бяха почти на 0%, умирах от глад, беше супер студено и имах спешна нужда от капки за нос и Тайлол. Реших да хапна някъде супа, да си заредя междувременно Безценното, после да потърся аптека, пък ще му мисля какво ще правя вечерта. Презаредих батериите – и моята и на Inie (iPhone Anie) и тръгнах към аптеката. И познайте. На една улица сигурно имаше 10 аптеки, но нито една работеща. Спрях един полицай и го помолих да ме упъти за денонощна. Оказа се на 4 километра от мястото на което се намирах, а пари за такси да дам, изключено. Тръгнах си пеша и може би след около 3 часа обикаляне по улиците, към 00:00 вече бях на аптеката.
Зъбите ми потракват, намирам се на изхода на града, а пред мен бензиностанция. Не му мислих много, много. Веднагически се наврях вътре и се инсталирах до контакта, за да си включа телефона (тая батерия хич не държи). Всичко хубаво, ама не мога да кисна там цяла нощ. Какво да правя, какво да правя?! И хоп! Идея. Що пък да не си хвана стопа за някъде? Така и така ще се мре тая вечер, поне да умра в приключение. Речено – сторено. Излязох на отбивката на бензиностанцията и вдигнах палец. След не повече от десет минути ми спряха две момчета и питат за къде. Викам – за някъде, а те гледат неразбиращо. „София, Варна, Бургас, на където и да сте, идвам“. За жалост, оказа се, че момчетата си помислили, че за някъде в града искам и понеже беше студено – съжалили ме и спрели. Но се оказаха готини и ме метнаха до изхода за Варна. Варна е супер. Хем ще се видя с Ирина, хем и за Бургас от там е лесно.
Вече се намирах до друга бензиностанция, както казах на изхода за Варна, която се намираше приблизително на около 2 километра от града. Не че са много, ама си беше шосе, завои и никакви пътни лампи. Нямаше шанс да се върна пеша обратно. Зачаках да мине кола. Уви мина няколко пъти само една патрулка, сякаш на проверка, още ли съм там. И по едно време се появява тир. Спира и изскача мъж на средна възраст, но доста слаб. Пита за къде съм, викам за Варна и аха да се кача, мъжът унило ми казва, че е за някакво село. Потегли без мен. Измина няколко метра и го гледам, пристига обратно. „Мога да те метна до Разград – по път ти е.“ Беше достатъчно студено, за да приема без много уговорки. И така, три часа път в топлият камион с курабийки, кафе и ужасно приятна компания. Мъжът се оказа любител фотограф, обясняваше ми за принципите на снимането, как едно време са се проявявали старите фотографии, после го обърнахме на история, обсъдихме цялостната политика в страната и нещеш ли – Разград. Хич не ми се слизаше.
В малкото, провинциално градче, дори кучета и котки нямаше по улиците. Пообиколих, пообиколих и пред мен OMV. Изглежда тази вечер все на бензиностанции ми вървеше. Влязох вътре за да си постопля измръзналото дупе и веднага разбрах, че съм на правилното място. Оказа се, че това е най – елитното заведение в целият град. Обстановката вътре беше съвсем буквално уникална. Група италианци, отчаяно се опитват да си поръчат лате, но никой не ги разбира, а в другият край на кафенето десетина момчета, почетни граждани се напиват с бирички и се ебават с градската проститутка. Поседях около час, но не ми издържаха нервите. Бях решила да изчакам поне да съмне, ама ето – четири сутринта е, а аз пак съм на пътя. Поне беше осветен. Повървях около 3 километра по алеята за резервата Абритус, но в един момент лампите свършиха, жива душа нямаше, нито пък коли минаваха. Единственото което се чуваше беше виенето на чакали в далечината. Вече и аз не знам от какво треперех. Дали повече от студ или от страх. Зачаках под последната лампа, почти убедена, че на следващият ден ще ме намерят или умряла от хипотермия или разкъсана от нещо диво. След 30 минути, мина кола и веднага спря. Ловец. Каза, че ще ме закара на главният път за Варна. Обеща ми, че там е осветено и ми обясни най – любезно, че воят, който бях приписала на чакали, всъщност бил вълчи. Голямо успокоение, нали?
Главният път се оказа пътченце, а осветеното място беше барака с ръждясала каравана отпред. Абсолютно безлюдно, воят на вълците беше още по – близо, пред мен, зад мен, на всякъде около мен гора и за капак, мястото на което се намирах беше нанадолнище. За допълнителен ефект и лисица ми пресече пътя, а някъде скрит зад дърветата един бухал пригласяше на вълците. Чудесна картинка. А помен от коли просто нямаше. Абсолютен студ, абсолютен мрак и абсолютно безлюдно. До барачка обитавана от духове с едва мъждукаща крушчица на вратата, която за мой късмет, десетина минути след пристигането ми изгоря. Ако нямаше да умирам изядена от нещо, то я от инфаркт, я от инсулт със сигурност щях. Въпреки че, студа скоропостижно също допринасяше за близката смърт.
05:30ч. Това слънце няма ли намерение да изгрява вече, баси?! Все така тъмно като в рог си е, а кола не беше минала от както съм дошла. Поне още бях жива и подскачаща в отчаяните си опити да се постопля малко. И нещеш ли спасението дойде. Нещо малко и червено спря до мен… За да си метне цигарата върху бялото ми яке. Нещастник! След половин час още висене и загуба на всяка надежда мина втора кола. Този път пикап. Спря. И чух свещените думи. „За къде?“.
Двамата пича, също бяха за там. Супер. Значи все пак ще живея. Обаче в пикапа нямаше задни седалки, беше претъпкан и се наложи да се повозя в багажника. Което, да си кажа правичката, на фона на мястото на което бях до преди малко, това си беше като хотел all inclusive 5 звезди. Най – малкото беше топло и нямаше вълци.
В 8:00 бях на входа на Варна, който се намира на приблизително десет километра от центъра, а трябваше да се добера до него на всяка цена. И да се обадя на Ирина. Телефонче, възкръсни от мъртвите, колкото да се намерим, моля ти се! YES! Успех. Имаме връзка. В 09:40 вече бях в нещо за бързо хранене на главната улица със супа от която се виеше пара и чаках Ирка. Умората си казваше думата. Повече от 24 часа безсъние и постоянно движение. Не си чувствах краката изобщо. Но пък бях толкова щастлива и заредена с положителна енергия, че почти забравих колко съм уморена в действителност. Видях се с приятелката си, след разказа ми тя заключи окончателно, че съм тотално врътнала, наклюкарствахме се както ние си знаем и дойде време за тръгване. В 13:30 вече бях на Аспаруховия мост, абсолютно убедена, че не искам дори да си помислям, да скачам с бънджи. Покрай мен от едната ми страна фучат коли, а от другата ми страна височина от която ми омекваха краката. Идея си нямах, че толкова ме е страх от високото. Както и да е, минах по него успешно, стигнах до отбивката и докато си вдигна палеца вече бях в една чисто новичка S класа, караща със 100 километра в час по завоите. Не смеех да погледна километража по правите отсечки. Най – много за час да сме стигнали до Слънчев Бряг. Спря ме пред Жанет, точно на светофара, тъкмо се запътих към отбивката и едно черно ауди А8, без дори да съм си направила труда да стопирам, ме качи за Бургас и от Бургас за Созопол. В 17:30 вече си бях в леглото с навита аларма за 21:00, защото ме чакаше парти в Mojito. Живота ми е скучен, нали?
Каква ми е поуката ли? Амии.. Кой е с мен да странстваме на стоп из Европата? J
0 коментара