От какво трябва да се освободим днес?

Тик – так. ТИК – ТАК. ТИК – ТАК!

Бавно и монотонно отмерване на секундите от оставащите няколко минути до взрива. И после експлозия. БАМ! Всичко се пръска, разпада се, губиш картина. Единственото което е все още ясно са вибрациите от ударната вълна, помела целия свят. Мамка му! Няма ли някой да я спре тая аларма?! 

7:30ч. Ужас! Пак закъснях! Захвърлям идеята да изпия сутрешното си кафе и в полу – будно състояние, с крачка на нещо средно между сумнамбул и зомби се втурвам към банята. Хладният душ, винаги ми действа отрезвяващо. Добре де, надявам се да има поне на половина от действието на промишленото количество кофеин, което ежедневно вливам в тялото си. „Ще изпия едно по път“, казвам си, докато избирам с кои кецове да комбинирам днешния си бунтарски – развлечен аутфит. 

Време, часовник, ограничения. Всяка една от изредените думи ми звучи като метод за средновековни мъчения. И кой е този безмилостен инквизитор, измислил будилникът? Нима е нямало и капка жал в мизантропската му душа, та е решил да изобрети този дяволски механизъм, налагащ ти кога да ставаш? Антоан Рад, мразя те, но теб – Джовани ни Додни те мразя два пъти повече с ужасния ти циферблат, вдъхновил горе споменатия мъчител да изобрети будилника. 

Добре, нека оставим на страна личното ми отношение и се захванем с академичната част, както би следвало да направи един съвестен студент. Надявам се, от по – горните редове, въпреки цялото това словоблудство е станало ясно за какво говоря. В случай, че не е, обещавам, в по – нататъшните си писания ще се постарая да съм максимално ясна. 

Време. С днешното забързано ежедневие, никой не разполага с много от него, нали? Въпреки че сме свободни да си го прахосваме както искаме. Да де, да го разпределим по най – практичния и ползотворен начин, обхващащ оптимално голям спектър на действие. Мхм. Кого заблуждавам? Никой не разполага с достатъчно. Винаги остава нещо висящо на края на деня, което трябва да се прехвърли в листата със задачи за следващия. Мразя това. 

В този ред на мисли, няма как да не вметна още една „мръсна“ думичка. Срок. Да, и нея я мразя. Защо пък някой ще ми казва кое, кога трябва да свърша? Не е честно. Ще правя каквото си искам. Демокрация – друг път. Винаги има някой над теб, който да те командори. Направи това, направи онова, в 10:30 статията колко страхотен министър – председател е Бойко трябва да бъде пусната в печат. Списа ли я вече?

Ми не съм, пък! Как да напиша нещо, което не мисля? Да лъжа ли? Лъжейки хората, лъжа и себе си. Мразя да лъжа. Мразя и хората, за дето се връзват на плоски лъжи. Мразя, мразя, мразя! Уф, добре. До десет минути ще е готова.

Мразя и себе си.

И ето, че най – накрая достигнахме до същинската част. Омразата. Онова умопомрачително чувство, което сякаш изяжда цялото ти сиво вещество и те кара да правиш необмислени действия. Също както и антиподът й – Любовта. Набедена за водеща сила. Каква голяма глупост, нали?

Връщаме се няколко столетия по – рано. Време на война. Хората се избиват едни други за парче територия. Кое е водещото чувство тук? Любовта към Родина, семейство и прочее, или омразата към врага? Да търсиш отговор на този въпрос е равностойно на теорията с яйцето и кокошката. Но все пак, нека разсъждаваме логично. Да се поставим на мястото на нападателя. На лошия. Той избива хора, за да открадне нещо, което не му принадлежи. Но по пътя на логиката, земята е ничия. Следователно, войната е напълно ненужна, защото миролюбиво могат всички да си заживеят заедно (колко наивно). От друга страна, хората които вече населяват тази територия, не желаят да я отстъпят. И започва масово клане. Защо? Защото има различия във вярвания, обичаи, езици, етноси, което поражда неразбирателства и съответно омраза. И сега кой е по – лошия? И едните искат да си изхранят семействата и другите искат същото. Обаче, любов или омраза ги води?

Аз искам да вляза в държавното управление, защото обичам народа си и искам да направя нещо хубаво за него. Обаче! Аз искам да вляза във властта, защото мразя сегашните управници, понеже нищо не правят за страната която обичам. Е? Любов или омраза?

От какво трябва да се освободим днес? От омразата? От любовта? Всичко? Нищо?

Нищо.

И едновременно от всичко. Нещото което ни пречи най – много при трезвото мислене са чувствата и емоциите. Нещото без което е невъзможно трезвото мислене, пак са те. Кои сме ние? И защо сме тук? Ти знаеш ли отговора? Аз не. Но пък го търся. Всичко което е излишно днес, утре нечий живот може да зависи от него. Та, от какво трябва да се освободим днес?