Прозрение

Всъщност аз съм ядосана. Ядосана съм на себе си, на света и на теб. И то толкова много, че не знам от къде да подхвана за да се развикам. 

Стъпвам по хлъзгава повърхност. И доста лесно чуплива. Само един полъх и веднага се е напукала. А сякаш вятър задуха, вече. Не чувствам материята под краката си, така че е комично, дори да си помислия за стабилна почва. Сякаш се рея из въздуха, понесена от силен циклон. Парадокс, нали? Да се рееш и носиш, благодарение на циклона. По – скоро трябва да се блъскаш, търкаляш, да станеш част от вихрушката и когато утихне, от теб да са останали единствено неразпознаваеми парченца. Обаче аз се нося плавно. И се разкъсвам бавно. Не зная кое е по – гадно. Предпазливата и бавна смърт или бурната и бърза. И двете ми се струват еднакво примамливи. Но аз сякаш умирам за втори път. Първият беше бързо. И почти изпитах сладост. Сега е лекичко, последователно и унищожително отмерване на капчиците кураре, поднасяни ми всяка вечер с чая. 

Искам да те докосна. И се протягам. Сграбчвам нещо, придърпвам го към себе си, разтварям длани… и между пръстите ми въздух. Задушлив и плътен. И крайно недостатъчен да задоволи желанието ми. А само до преди един миг стоеше срещу мен и се усмихваше. Едно такова неискрено, подигравателно. И щом се протегнах - изчезна. Сякаш да ме убедиш напълно, че съм те измислила. Че ти не съществуваш…