На теб

Спомням си те. Толкова ясно, че чак ме боли. Все едно още си тук. Усещам те до себе си. Усещам допира ти. Сънувам кошмари. Събуждам се и те търся. Обаче вече не си там. Отдавна те няма. А толкова много те искам. Да се сгуша в теб и да забравя. Да не говорим. С теб не е нужно да говоря. И да бъда друга. Просто мълча, без да знаеш нищо и ме обичаш такава. Непозната и скрита, потънала в мъгливия образ на нещо което и аз не разбирам. 

Господи, колко много обичах да те дразня. Странното е, че и ти го обичаше. Всекидневните малки спорове, които на всички им беше ясно как ще завършат.

Спомням си те. Стоеше до болничното легло, докато сестрата не те изгонеше. И ми даваше всичко каквото поискам. А то не беше чак толкова много. Да бъдеш тук, без да ме караш да говоря. И ти беше съгласен. Стоеше.

Спомням си те. Странно ли е, че най – прекрасният и един от най – тъжните ми спомнени са свързани все с шоколадови яйца? Толкова отчаяно исках да избягам. Да те изгоня, да ме оставиш, да продължа. Сама. А ти все оставаше. Всеки път, когато ти казвах да се махнеш, че не те искам в живота си. Стоеше си все там.

За първи път почувствах между книгите. Спомняш ли си? Пиехме кафе и се криехме от целия свят. Преструвахме се, че никой нищо не знае. Че ние самите не знаем. Или по – скоро аз се преструвах. И ти го каза. Нещото. Тогава разбрах и че трябва да се махам. Веднага. Обаче не можах. Напротив. Приближих се. И видях света истински.

Спомням си въздишката на стълбите. Както и последвалото „и аз“ в тъмното. Трудно беше. И страхът се засили. Дръпнах се. А ти се приближи. После всичко стана по – лесно. Осмелих се да те хвана за ръката пред другите и всичко беше наред. Почувствах се по – малко сама. И се уплаших повече. Докато ти беше щастлив. И започна да искаш. Да ме променяш. Да бъда различна. Да говоря.

След това, нещата станаха една голяма каша. Твоят страх, моят страх, с всеки един изминал ден всичко крещеше все по – силно и по – ясно, че е крайно време да изчезвам. Последваха лъжи. Обиди. Удари. И най – накрая ме остави сама. Такава каквато винаги съм била. Аз срещу целия свят.

Обаче ми липсваш...

...мой малък, коледен, плюшен Мечо. Батериите ти свършиха и вече няма да пееш песнички за белобрадия старец. А факта, че благодарение на Мистър Рейвънууд и глава почти си нямаш прави нещата още по - тъжни. Вече няма да мога да те разнасям на ляво и дясно, нито пък ще мога да си те гушкам докато заспивам. Няма да те хвърлям по телевизора, хората и разни други такива дразнители. Десет години споделяхме щастлив съквартирантски живот, но дойде време пътищата ни да се разделят. Аз към Лондон - ти към сметището.

Почивай в мир, Саймън - мой верен, плюшен приятелю. Винаги ще заемаш място в сърцето ми. Ще те обичам вечно!