Игра със светлината

Само аз ли усещам студа или вече и вие го почувствахте? Потъвам в него. Оставям го да ме погълне, а той лакомо забива зъби в порцелановата кожа, докато не проникне и до последната клетка. Устните ми посиняват, а тялото трепери. Сякаш се гледам от страни. Скръствам ръце пред гърдите си като щит и продължавам да поря мрака с бърз ход. Вървя. Но избягвам светлината. Установявам, че ме дразни. В цялата й ефирност, и чистота няма нищо вдъхновяващо. Слънцето е твърде ярко, твърде щастливо за да ми позволи да пиша, преди да съм му се порадвала. А веднъж изляза ли навън съм изтървала момента. Докато студът, магнетичното докосване на черното, мъглата… Тях винаги ги нося в себе си. Малко семенце поквара. Несекващият извор на изкуство. Вие нямате ли си такова?

Какъв цвят са очите ти? Вече не помня. Така или иначе все ме следваха затворени. Все говоря и нищо не казвам накрая. Имам нужда от емоции. Имам нужда от щастие.

Не, не твърдя, че съм нещастна. Аз съм малко, усмихнато дете, което гони вятъра и се протяга да пипне звездите. И почти ги докосвам, знаете ли? В мечтите си летя високо над всичко и всички, без да гледам надолу към сивия свят. Рея се в пространството, вдишвам от магическия прах след метеорите и се сливам с цветното в мъглявините. Разтварям се и ставам светлина. Разбирате ли, грея. Йонизирам се, и се превръщам в плазма. Раждам се отново. Ето ме – и аз звезда. И светя. Светя толкова ярко, че заслепявам дори себе си. И нищо не виждам освен синкаво – бялото, мълчаливо сияние, отразено в твоите затворени очи. Докосвам те, ала не парещо. Моят допир е хладен и мек. Тихо се прокрадвам в съзнанието, обаче за кратко. Посявам мъничко поквара. После изчезвам точно толкова внезапно, колкото се появих. Впивам се в теб, както в мен студът, смразявам те до кости. Трепериш. Ала очите ти все още са затворени. Не смееш да погледнеш към бялото. Страх те е. С право. И все пак, в този свят място имат само смелите.

За това намирам вдъхновение в тъмното. То ме прегръща, а аз се раждам и светя.