Събрах си мислите

Геният от мен се лее напоследък. Дано не си отиде толкова спонтанно, колкото се появи. Омръзна ми от тази глупост - връщам се обратно книги!

Интелектът е най – ценното качество и същевременно най – големият порок. Мислителят е винаги сам. Той се учи и бива следван, ала никога не върви редом до някого другиго. Винаги е поне крачка по – назад или напред в своето развитие от ужким спътника. И в двата случая, краят е лесно предвидим. Животът е едно безспирно развитие и жадният за знания не спира за дълго пред засъхнал извор. А самотата е сладка. Сладка е по онзи уникален, вдъхновяващ начин, който би бил оценен единствено от истински артист. Ала понякога дори и нему дотяга.

Точно веднъж съм се влюбвала в някого от плът и кръв. Останалите ми залитания все са в редове, излезли изпод пръстите на някой днес мъртвец. Отдадох се напълно, оставяйки се да се нося, без да знам нищо и без да ми пука какво следва, затваряйки широко очи. Да, да, правилно. Затваряйки широко очи. 

Обичам силните усещания. Харесва ми да треперя, непосредствено преди полета. И самият полет и той ми харесва. Докосването на вятъра, бучащ в ушите ми, докато стремглаво се спускам надолу и кичурите коса шибат лицето ми, развълнувани от въздушното триене по време на падането. Харесва ми да мисля по време на действието. Харесва ми бързината и напиращия адреналин, каращ вените ми да пулсират и дъхът ми да секва. Харесва ми дори мисълта за удара, който ме кара да настръхвам от ужас. Кой ти мисли за целувката със земята, обаче?

Но кошмарите, те хич не ми харесват. 

Широк е земният взор - всеки вижда каквото поиска да види. 

Плаващо е. Състоянието, мислите, развитието... Всичко? Слагам си розови лещи, понеже очилата вече не са модерни. Всичко е отново красиво. 

Каренина, вината ти се крие в облаците. Недей да се взираш дълго в тях - те са плътни, докато не ги издуха вятърът. Гледай между тях, чакайки да се слееш с бурята. Но докато дойде това време, да се усмихваш на слънцето е далеч по - приятно от това да плачеш с дъжда. 

И за Уайлд и за Толстой,формулата е една - единствена. Величините на първо място са въображение, после двойна доза болка, примесена с щипка анархизъм и трудна, специфична философия. Объркваш ги в голям казан с лъжицата от лютеница и се пръква вдъхновението, което представлява формулата им за словото. Според - зависи къде е поставен казанът, могат да се добавят и съставки като изпитана моментна сладост и последвало разочарование. Каква е твоята формула, обаче, може да ти каже единствено инстинктът и собствените чувства. 

О, не не. Размислих. В дворът ми има един гарван, който е твърде интересен обект за размисъл. Занимава прекрасно съзнанието ми и се боя, че е обсебил както мислите и вниманието, така и времето ми. Зарежда в главата ми ново оръдие. 

Докосвам те със сарказма си. Ставаш част от него, сливаш се с думите, които не разбираш, макар че знаеш езика. Чудесно се забавлявам с телешкия ти поглед. 

И нима идиотът може да бъде идиот, наистина? Заклеймен с такова понятие, редно ли е човекът да се чувства засегнат? Щом е така, то значи той не е идиот, а глупак. Че кои сме ние и с какво право оборваме Достоевски, след като той отъждествява точно тази обида с нещо красиво? Е, добре. Нека съм идиот. Отвръщам ви с благодаря!

"Ботев е идиот". Вие гледахте ли го? Допуснахте ли най - после различното? А пожелахте ли промяната? Борите ли се за нея? Ами до себе си, горящ човек видяхте ли? Кафето ви висящо ли е днес или го оставихте за утре, заедно с дажбата симит?