Лондонски сутрини с повръщано

Не бях спала цяла нощ. За тези които ме познават, предполагам, не е кой знае каква изненада. Пък и след като вече бе станало пет сутринта, а имах среща в десет на Стратфорд, какъв е смисъла изобщо да лягам? Прочетох още няколко реда от "Бял шум", колкото да дочакам изгрева и излязох да потичам. Поредното студено утро с празни улици и цветни къщи с гръмки имена. Мисля че този ритуал с кръщаването е измислен от някой чуждестранен самотник, също като мен, понеже единствената му компания из мъртвия квартал са били тези, сякаш от никому обитавани къщи. Всичките тези цветове, сякаш излезли изпод четката на някой изкусен художник, с цел да внушават веселост у съгледвачите, биват убити от непоклатима симетрия. Безброй много дубликати, наредени един до друг, като плочки от домино, чиито различен брой точки е името на дома без душа.

Стана седем. Прибрах се, изкъпах се и тръгнах пеша към гарата, която е едва на три километра от моя затвор. Надявах се да срещна някой, ала по пътя фучаха единствено спортни коли с неопределена скорост и претъпкани автобуси. Човек ще си помисли, че е срамно да си пешеходец в тази държава. Ето как си опазват улиците толкова чисти, въпреки че, кофи рядко се срещат. Просто няма кой да цапа.

Няма кой да цапа ли? Охооо, да бяхте с мен, като стигнах стейшъна. 09:00, неделя сутрин, помен от хора – никакъв, а сякаш е имало война. Нямаше немаркирана пейка от повръщано, на всякъде купчини боклуци и  бясна негърка, разпалено нареждаше на още един луд като мен, да се разкарал, понеже влаковете днес не искали да стигат до Ромфорд. Странно. По принцип тук са любезни. Явно и тя е била снощна.

Като заговорихме за снощни, да знаете какво се случи снощи вкъщи…

Принципно живея с десет човека. Вчера пристигна единадесети. Същата тая бабка /№11 – стая 7/ снощи с гръм и трясък нахлува в квартирата към три сутринта. Стреснато изскочих от стаята си, понеже тия от долния етаж имат навика да се посбиват от време на време и що да видя. Пияно бабе се пльоснало в бълвоча си и се бори да се изправи за да продължи на горе по стълбите, които са си доста стръмнички. Не издържах на гледката – прибрах се. Пък и тия от долния етаж бяха по – близо до нея, нали? И тежи 300кг. Пък аз съм най – малката в къщата и тежа колкото едната й ръка само… Оправдах ли се? След известно дум – дум – тряс! се чу и писък, ама не беше на бабата, а от съседната стая  /№5/ където същата нахлула, хванала на калъп двойката там, че и повърнала върху тях. Красота! На сутринта ги разбрах тия работи. Както и че мацката чистила бълвоча, из коридора, понеже оная  не била в състояние да си каже  името.. Нека. Те не си чистят пък акото от тоалетната. Отврат е, повярвайте ми. Днес обаче не съм я виждала никъде, нито пък съм я чувала да излиза от стаята си. Ако се размирише, значи е умряла там. Или пък се е прибрал синът й. И това е опция, ‘щото не е като да не се разнасят зловонни изпарения 24/7 след него. Хубаво, че не се вясва много – много. Честно ви казвам, тия англичани са страхотни мърльовци. Сигурна съм, че до преди да им кажем ние, те не знаеха, че банята не се чисти сама. Сега да видим, след като се запознаха с нововъведения стриктен ред, колко ще го спазват. А мама викаше на моята стая „Складът“ понеже си оправях леглото непосредствено преди лягане. Мамооо, ела да видиш какво значи кочина – по цял ден съм със стирката и пак е мръсно. А, да и вече първата ми работа като стана е да си оправя леглото. Че така с моите истории.

Продължението - друг път.