В търсене на съвършено грозното - красиво и необратимо красивото грозно.
14:44:00
Трета мисъл прекъсва предходните две и като гарван, изпратен от Повелителят По, изкълвава очите на уж остроумието ми. Черните криле, украсени с едно - две бели пера, издухват желанието за перчене. Следователно Каренина, всичките дванадесет странстващи разкази, книги за свободни духове и производни биват бързо задраскани с дебел, черен маркер, а листите запoкитени върху някое самотно бюро из Макондо. На тяхно място се загнездват други трима. Любимите ми “Б” - та: Буковски, Буров и Бегбеде.
Май изпитвам някакво странно влечение към фамилии започващи с буквата “Б”. Или просто въпросната звучна съгласна предизвиква необяснима реакция, преплитаща всичкия цинизъм и философия в мозъците на горе споменатите, а от там и в моя собствен, почти идолопоклонник (почти, защото в Библията пише, че не можело да имаш идоли), пред техните величия. Като се замисля, дори и Бронте са били цинични за времето си. Пък и за днес. А нима най - великите философи и мислители не са били циници?
Дълго умувах за какво да пиша, без да е комерсиално, плоско, твърде дръзко, твърде момичешко (лигаво) и други такива неоригиналности. И докато търсех смисъла на живота, като герой на Минаев от поредния му булеварден роман в един момент просто реших да престана да изтезавам мозъка си с излишни мисли и да му дам воля да разкрие проблематиката, която и без това го занимава не от скоро, та смея да си вярвам, че съм веща по въпроса. И така, Бегбеде, здравей! Денят на мисис Далауей ще го разглеждаме друг път.
В търсене на съвършено грозното - красиво и необратимо красивото грозно.
А вие питали ли сте се "Кой съм аз? И защо точно съществувам?" Навярно всеки ден, нали? Освен ако не сте изпаднали в онзи момент на щастлива заблуда, дето му казват влюбване, или там както беше. Тогава времето спира и не се интересувате от нищо различно освен обекта, към когото са отправени всички въздишки и мисли. Бивате засмукани в един нестихващ водовъртеж от мечти, страст и желания, граничещи до голяма степен с глупост. "Каква е разликата между това да обичаш и да се преструваш, че обичаш, при положение че успееш да излъжеш самия себе си"? Така разсъждава Бегбеде. Така разсъждавам и аз.
Също както главният герой в сборникa, така и в реалния живот, авторът употребява всевъзможен вид опиати. Дендизъм, бихте казали. Дали? Отговарям аз.
Дендизмът, сам по себе си символизира непрестанното търсене на развлечения и светски удоволствия. Било то в операта или пък в кварталния бардак, едно истинско денди би извлякло приключения и удоволствие от всичко. Въведено от Уайлд, денди движението е актуално и до днес, което в първичното си значение е олицетворение на скуката у интелигентния и с добре развито въображение човек. Той дава и последната монета за нова шапка или добро четиво.
"Във всеки случай за Брийан изискаността от края на века не е нещо, което може да се изчисли. При него дендизмът, също както парите и пороците си е вроден - неговото второ аз". "Колебае се преди да се хвърли под грамадния жълт камион. Не го прави само защото предпочита да бъде смазан вътрешно".
Брийан се намира в Ню Йорк - решение взето за по - малко от миг, облечен в смокинг и измачкан шал, в окаяно физическо състояние поради прекомерната употреба на твърде големи количества алкохол и екстази. И въпреки плачевното си положение, той е абсолютно самодоволен от спонтанното си решение да напусне Париж просто заради възможността да "действа без да му мисли много, да извърши тъй нужната безнаказана постъпка, задължителната приумица, която да намери основание в собствената си ненужност" и да се докара почти до кома само и само да изпита нещо ново. Изпитващ силна слабост към шапки и "марксистките революции", постмодерното денди се превръща от олицетворение на скуката в символ на отчаянието. "В крайна сметка има много други начини човек да се бори с действителността, освен да изпада всяка нощ в кома... В смисъл по - опасни начини”.
“Защото тайната на живота е страданието”. До този извод стига Уайлд в затвора, тикнат там поради своята разрушителна любов към Бози. Четейки “Разкази под екстази”, читателят остава с впечатление, че героят в книгата се чувства жив, единствено когато страда. Брийан също е в затвор. Но той се е оковал с душевни вериги и лутайки се из света на духовното, той изпада в абсолютна бездуховност. Жена му е избягала със звезда от шоубизнеса и намира утеха единствено когато се самоунищожава. “Не е ли този който живее в нещастие по - мъдър от теб?” - пита Уайлд. “Но тогава, когато Христос се занимава с грешниците, той е най - романтичен или най - истински. Светът винаги е обичал светеца като най - близък до съвършенството на Бог. Христос, по силата на някакъв божествен инстинкт изглежда винаги е обичал грешника, като най - близък до съвършенството на човек. Неговото най - първо желание не е да облекчава тяхното страдание. Неговата цел не е била да превърне интересният крадец в скучен честен човек. По причина, която света все още не е разбрал, за него грехът и страданието са били свещени неща, както и видове съвършенство”. “Това звучи като една много опасна идея. И наистина е такава. Всички велики идеи са били опасни. Няма съмнение, че това е веруюто на Христос. А аз не се съмнявам, че това верую е самата истина”.
Изхождайки от тези думи, Брийан не е ли най - съвършеният човек? Прониквайки навътре в текста, зад цинизма, аз наистина откривам една дълбока душевност и изключителен интелект. Като се замисля, за да успееш да си вгорчиш живота по толкова невероятни начини, наистина ти е нужна доза гений. И колкото повече разлики се опитвам да намеря между двамата уж абсолютни антипода - Уайлд и Бегбеде, за толкова по - еднакви ги намирам. Чудя се, дали Уайлд е осъзнавал, че всъщност той е анархист? А от мен самата по - голям поклонник на анархията, сигурно е само Ото Грос. Ала не онази анархия, за която си мислят всички. Аз говоря за един чист и съвършен свят, в който не е нужно да има правила и закони, защото всеки си знае мястото и може да прави каквото поиска, защото неговото място е под слънцето. Ото Грос е бил освободен от всякакви задръжки, поддръжник на полигамията и провежда всевъзможни видове експерименти със себе си, приемайки най - разнообразни опиати с цел да установи тяхното въздействие. За него преградите са поставени единствено за забавление, понеже ако всичко преминаваше гладко, животът би бил ужасяващо скучен. Понятия като “не трябва” и “невъзможно” не присъстват в речникът му. За него всичко е богоугодно, стига да е угодно на него самия. А за него истината се е криела в атеизма и анархията.
Уайлд и Грос са живели по едно и също време, несъзнателно са проповядвали една и съща религия, но по различен начин. Дали такъв е бил духът на времето, или просто наистина великите умове мислят еднакво, не зная, но Бегбеде представлява съвкупност от тях двамата. И той и героите в романите му притежават разрушителен характер, високо интелигентни и страдащи. Изхождайки от Уайлдовите мисли, няма нищо по - красиво от страданието и нищо по - съвършено от несъвършенството. И нима не е прав? “Емоционалният и интелектуален живот на обикновените хора е достоен за презрение”. А Брийан, живото въплъщение на Бегбеде, е себе си. Оригинален, и унищожителен за него самия.
В “Най - гадната новела в този сборник”, по един извратен начин, Бегбеде описва истинското значение на любовта. Едно безкрайно доказване кой кого обича повече. И накрая най - голямото доказателство е абсолютното страдание. “Сега осъзнавам, че мъката е най - висшата емоция, на която е способен човек и едновременно мерило за всяко произведение на изкуството” - Уайлд.
В един от последните си разкази се появява и самият Фредерик Бегбеде, който разказва за собствения си семеен живот, ако изобщо може да се нарече такъв. Намира се в Тайланд и с жена му решават да си дадът отдих един от друг за една нощ. Нощ в която всеки има да право да прави каквото си поиска. И така Фредерик се отправя към публичният дом. Избира си момиче за изтезания. След няколко часова сесия, когато сваля маската на момичето, разбира, че това всъщност е жена му. Има лек привкус на “Прилепът”, нали? (опера на Йохан Щраус). “Вечна любов се дава на този, който винаги ще е недостоен за нея” - Уайлд.
0 коментара