ТРАНС

Любов и чувтва. Към която и книга да посегнеш, все с тях са запълнени старниците. И никой не се осмелява да опише чувството на безчувствие. Празнотата, липсата на емоции. Душевната бедност. Все упреци, запратени по някой злосторник, ала никой не смее да признае собствената си душевна пустош. Онази заешка дупка, от която сякаш няма измъкване. 

Е, не зная моето какво е. Вероятно глупост. Мисълта ми е, че никой разумен човек не би си признал холдъновите ръжени влечения... Обаче, признавам си. Празна съм и скитам. Спускам се в различни опасности, но нищо. Сякаш сърцето ми е обвито в десет слоя бял лейкопласт за да сведе пулсирането до минимум. До мозъка ми не достига достатъчно кръв за емоции. Будни са единствено животинските, първични инстинкти. Ала вече сякаш и от храна не се нуждая.

Търся нежност. Търся своята зелена светлина. Потъвам в пухкавата бяла прохлада и забравям даже за забравата. Сякаш чума безсъница е обладала духа ми. Взирам се в зеления фар и протягам ръка. Ала едва разперила пръсти, почти усетила парването на горещото стъкло, светлината угасва. И ме поглъща отново златистият хлад. 

Жълтото лунно сияние обагря всяка въздишка с цвят на съблазън. Ритъмът е сключил пакт с кехлибарената течност. Моят личен уинфен - даващ ми живот и отровител. Замъглява всяка мисъл и препречва пътя й, отвеждащ до съзнанието. Емоциите са се предрешили в черно, потънали в кроткия си траур по нещо което сама не разбирам. Превърнала съм се в скиталец из собствената си душевност. 

Попадам в малко мазе с мухлясали стени. В единия ъгъл два грамофона, а по целия под са пръснати стари, прашни плочи. Безразборно търкалящи се музикални инструменти като саксофони, бас китари, барабани, палки, всички изоставени, болезнено напомнящи на мен самата. 

Цялата стая кънти от парчето "Come as you are" на Nirvana, а мъж, цял плувнал в пот, ритмично удря по барабаните, изпаднал в своя делириум. Друг размята спластени коси, докато забива тънките си, костелеви пръсти, почернели от мръсотия, по струните на електрическа китара. Осветлението е толкова слабо, че виждам почти силуети, а сенките, профучаващи по изрисуваните с тебешир стени ме карат да настръхвам. Не съм за тук. Не съм, но и не мога да си тръгна, като че нещо невидимо бе обвило съществото ми с пипалата си и не мога да помръдна даже с милиметър. 

Внезапно басът на Джейми Нъмър заглушава мислите ми, а гласът на Лий Какати е изпълнил стаята с Trenches. Гол до кръста мъж с разскъсани от износване дънки връхлита и се засилва право към микрофона, потъвайки сред звуците на Pop Evil. Косите му са полепнали по потния гръб, а мършавото му лице се разкривява в поредица от демонични гримаси. Задушливата миризма на дим, пот и прахоляк сякаш се просмуква в костите, изострайки сетивата и успоредно с това ме дрогира. Кръвта ври, жлилите пулсират, а по челото са избили студени капчици. Чувствам се малка, нищожна, гледаща иззад въображаема преграда, опиянена от енергията излъчвана от мръсните, мършави тела, гърчещи се, сякаш изпаднали в конвулсен транс. 

Element Eighty и Broken Promises само за миг. Плочата се сменя. Прокънтяват Hollywood Undead с Undead. Дишането е очестено, а главата ми ще се пръсне от адреналин. Пулсът ми прозира изпод прилепналата бяла тениска. Коя съм аз за да поставям граници? Не съм за тук. Не, не съм за тук, съзнавам го с кристална яснота и все пак макар и едва дишаща от изпаренията за първи път от хилядолетия дишам наистина...