БосДремеЖивотът

Купища народ. Безпътни, без цел. Бях чела някога нещо на Стайнбек за безпътния автобус. Е, намирам се на ЖП гарата, пия гадно кафе и пуша още по-гадни цигари, докато наблюдавам. Гледам целите на безцелните. Някакво дете се търкаля по земята. Безпризорно, непогледнато от никого и крещи. За внимание. От някъде се материализира разгневена майка, лепва на хлапака няколко шамара и го зарязва. Сякаш до сега шумът не ми беше достатъчен. 

Звук на търкалящи се колелца от евтини куфари. Холдън казваше, че мрази евтините куфари. Аз също. Разбира се, моята причина далеч не е толкова дълбока както неговата. Не понасям шума който създават. 

Най-накрая. Детето замлъкна. Някаква мадама, заела крайно разкрачена поза се е подпряла на отсрещната стена и зяпа минувачите с празен поглед. Като че и тя не знае какво точно търси тук. Някой да й каже, че памучните чорапи с ярко червени, вечерни обувки са престъпление. А карираната риза вързана стил каубой с цел да си покаже обецата на пъпа заслужава направо електрически стол. Ако това е опит за проститутско излъчване, добре го е докарала. От най-евтините. Не понасям нищо евтино. Може би защото самата аз нищо не струвам. 

Свободни квартири, свободни квартири... Баби и дядовци с табели, направени от картона на стария телевизор, подарък за петдесет годишнината от сина, който от двадесет години живее в Европата. Сякаш че ние не сме в Европата, разбираш ли... Връхлитат върху всекиго, настървени като гладни хиени с погледи на пресъхнали кръвопийци. Не съм спала и мразя целия сват. И коремът ще ме скъса. Допълнително приповдиха и без това страхотното ми настроение. 

Някакъв гамен крещи. Тука всички крещят. Като че са оглушели напълно и сами не могат да чуят пронизителният си, отвратителен хриптящ глас. Някой веднага да му запуши устата, по дяволите. 07:30 е. 

БДЖ. Някогашен символ на Освобождението, а днес? Днес свърталище на бедност, недоимък, глад и немотия. И простащина. Сама не разбирам какво толкова ми харесва в тия стари влакове. Извратено, нали? 

Ще ми се само за час да погледна през слепите очи на дядо Йоцо. Само един, едничък час в който да се чувствам свободна. Завършена. 

Трак, трак. Някакъв си там до мен си брои монетите /евра/ и си говори сам на чист български. В днешно време лудостта е нещо съвсем нормално. И е почти гарантирано, че ако все още не си луд, то неминуемо в по-късен етап ще се побъркаш. Или може би не чак толкова късен, знам ли? 

Понякога съвсем сериозно ми се ще да хвана горите. Вижда ми се далеч по-цивилизовано от тая фалшива цивилизация. Дори животните са по-хора от хората. Няма недомлъвки, лицемерие, мрънкане... Всичко е ясно от самото ти раждане. Изяж, за да не бъдеш изяден. Създай поколение за да не изчезнеш. И толкова. А при хората как е? Невъзможно е просто да си вършиш работата, нееее... Ти трябва да се усмихваш неискрено, да говприш ласкави приказки, докато вътрешно псуваш. Дори маската която сам си си лепнал не харесваш. Но то така или иначе не е нужно. Важно е да е угодна на обществото, на което всъщност въобще не принадлежиш. И на себе си не принадлежиш вече, понеже отдавна си загубил своята идентичност. Станал си един бездушен призрак и дори не го съзнаваш. Мислиш си, че ти хатесва, самозаблуждаваш се, че е така, само защото те е срам да си признаеш пред себе си колко много се мразиш в действителност.

Иначе съм положителна личност...