Тя (не помня коя точно част)

Тишината я разкъсваше. Отлепяше кожата от скалпа й и я смъкваше надолу, като дреха. Внимателно и плавно, за да не повреди някъде нежната тъкън, докато целуваше влажните й устни. Тя. Тишината. Кръвта прозираше зад стъклената повтърхност. Страните й бяха горещи, сякаш под плътта бълбукаше нагорещена магма... И все пак стъклена. И хладна на допир. 

Сините очертания рисуваха своите пътища върху цялото й тяло, толкова ясно, сякаш разлято мастило върху й, така че можеш да ги проследиш с поглед. Коприна. Бяла, нежна и прозрачна. Такава бе кожата й. А тишината я съблече.

Белият чаршаф върху който лежеше бе пропит с аромата на пулсираща възбуда и страх. Неведение. Останала гола пред света и пред себе си. Съблечена. От тишината.

Тишината е музика. Незавършена песен, увиснала нейде между измеренията, достигаща до ушите й като глух тътен с лепкави пръсти. Толкова лепкави и силно вкопчени в шията й, че едва си поемаше въздух. Кому е нужен въздух в действителност? Човешкият организъм отдавна се е приспособил към отровните изпарения, почти напълно изместили кислорода.

Дете. Това е тя. Уплашено и криещо се от всичко и всеки. Зад всяка усмивка - ужас. Зад всяка ласка - удар. И тя трепери. Сама. Толкова сама сред хората. Останала без глас, сред и без това глухите.