Нощ като нощ

Изнемощял бунт. Разорено непокорство, подкрепено от спукан барабан и счупен бял роял с изпокъсани струни, липсващи клавиши и умиращ пиянист. Всепоглъщащ и всеобхватен студ смразява недоволните и те окапват. Някой там, безименен надува рог. Засвирва химна и се чува само един единствен фалшив почти шепот. Другите мълчат, потънали в тихия си ропот. Мирис на бензин, разлят по жълтите павета се забива като нож в дробовете ми. Чака драсване на само една единствена клечка. Кой ще бъде тази клечка? Оредяли, тъжни активити, борещи се за неясна цел. Неясна е дори за тях самите. Мрачно и есенно време. Студено. Носталгично. Тъжно. Но тук винаги е есен. Тук винаги е тъжно. От как съм се родила, вече 22 години, листопад от лъжи и празни обещания, есента е разпростряла хладната си ръка над България и е закрила очите на виждащите.