Ода за цистита и лалетата

То е като.. Като… Като хроничния цистит. Имал си един милион кризи, знаеш, че рано или късно, следващата предстои и уж си подготвен за “родилните” болки, обаче като ти се стовари отново, все пак се чудиш от къде ти е дошло. И после к’во? Превиваш се цяла седмица в кревата, дупчат ти задника с инжекции и те боли така сякаш ти е за първи път (опит). И онова ужасно усещане, че ти се пишка като кондуктор на пред последна спирка, но достигнеш ли до гърнето, твоето собствено, прекрасно гърне, пускаш една единствена капчица, придружена с пареща болка и кръв от която ти се крещи. Ей така ми парят и на мен думите. За това си ги пазя, нали… И без това са си мои.

Животът е низ от загуби. Оцеляването е самото оцеляване след поредния трус. Претърпях една само за да мога седица по - късно да изтърпя следващата. И то с кристална яснота за предстоящото.. Защото така исках. Защото мога. А чувството на безпомощност те изяжда. Знанието, че не можеш да направиш нищо. Че нищо не е твое, че си сам и че живееш в лъжа, която си си измислил, само защото  се нуждаеш отчаяно да вярваш в нещо. Да вярваш, че си имаш красиво, жълто лаленце и то си е само твое. С никого не го делиш. Твоето собствено мъничко и крехко цветенце, което трябва да покриваш всяка нощ със стъклен похлупак за да не измръзне от студеното, там - на твоята собствена малка планетка, където всичко е толкова мъничко, но си е само и единствено твое.

Да изпушим по една цигара, а? О, не, чакай малко. Ти вярно, че пушиш от моите цигари само, пък аз фалирах и вече не си ми приятел, нали? Кому са нужни приятели, които не могат даже една цигара да те почерпят. Пък и Криско не слушам. Ей тъй за душата. Съвсем за нищо не ставам. А в главата ми само торти и тирамисута. Въобще сладки работи. Тук - там се прокрадват и разни китайски фенерчета, ама те са част от сладкишите. Забранена територия, понеже в кръжока "направи си сам", не пускат тия дето сме завършили "ръцете ми пречат". А аз съм от тях. Пречат ми. И краката, и мислите, и дрехите. Особено дрехите... Упс, не бях аз! Ама то за краката ясно че ми пречат, все пак не е лесно да са толкова „високи". Тая шега не я схванахте, понеже не сте инсайд. Нали се сещате. Инсайд джоукс, а-у? Не? Емиии ваш си е проблема, аз и без това си имам достатъчно свои. И в обясненията не ме бива. Очевидно. След като никой не проумява какво искам да кажа. Ама карай, това е незначителна прашинка на фона на морето от глупости в което най-невъзмутимо си плувам вече месеци.

Всъщност, глупостите са хубаво нещо. Плещиш си несвързано, понеже мисълта ти тече по-бързо от говора, правиш нелогични действия, защото на друга честота работи самият ти мозък и... И все тая. Аре - със здраве.