The Brothel

Животът е един голям бардак, преизпълнен с проститутки, алкохол и перверзия. Респективно, проститутките са те – хората. А хората, си падат по алкохола, който на свой ред освобождава всичката оная перверзия, умело прикрита от света, докато са в трезво състояние. За това и нямат търпение да потънат в парливо – мекия вкус на уискито или каквото там пият, че да имат извинение да бъдат себе си. Всеки си дава дупето в определен момент за нещо, независимо дали е пари или обич. Въпросът е, че все не ти стига и си готов на всичко заради едната кауза, която накрая не ти носи наслада… Ако евентуално, при някакви изключителни обстоятелства, все пак си достигнал до това което си преследвал. Обикновено не се случва. 

Не съм сигурна дали съм повлияна от прекомерно четене на Буковси или това са перманентните ми мисли, но в крайна сметка, наистина не откривам смисъла на съществуването. Да създадеш семейство ли? За какво ти е, като то рано или късно се разпада? Живееш в собствения си свят сред предметите в малката си кутийка, така нареченият дом, чиито наем едвам плащаш с мизерната си заплатка и я делиш с избраника, който ти се кълне във вярност по телефона, докато чука поредната курва. Кому е нужно такова семейство? Чувствам се като американка, живееща в бедните квартали на Лос Анжелис по време на Голямата депресия. И непосредствено преди японците да нападнат Пърл Харбър. Не че наистина заради тях Америка е влязла във Втората Световна, но нека се придържаме към редовната теза. Тоест безработна, без никакви приходи, тотална невъзможност да си платя семестъра, сама и надежда за оправия не се вижда. Отчужденост от света, почти граничеща с мизантропия и чувство за самотност, толкова силно отявлено, че разяжда вътрешностите ми както Кока Кола ръжда. Бавно, болезнено и сигурно. Обаче сякаш предпочитам самотата. Писнало ми е от лъжи, фалш и пиявици. Като че вече не остана никой, който иска да е с теб заради самия теб и то само с теб, без да търси някаква изгода от цялата работа. Няма нищо сакрално и чисто, душевността е окаляна от алчност и мерзости. Доверие днес не можеш да имаш даже на себе си. Изневеряваш не само на спътника, а и на собствените си принципи и то с толкова лека ръка, оправдавайки се с някаква заветна цел в която не вярваш. 

Се – мей – ство. Семе – й – ство. Коренът на думата е семе. Семе. Сееш надежди, посяваш основите на новото начало – уж по – добро, някакъв си там неудачник посява семето си в теб за да се роди емоционален инвалид като мен, който пък на свой ред сее драматизиращи поустове в блога си. Семе – сам – смърт. Смърт на идеалите, смърт на мечтите, твоята собствена смърт, която търпеливо отмерва годините до момента в който се умориш да се бориш и не се предадеш в хладната й прегръдка. Единственото нещо в което можеш да си сигурен, че е истинско и няма да си отмени апоинтмента. Как точно ще настъпи обаче зависи от онзи който нарежда горе картите. Моли се, когато ти дойде времето да има каре и да е съставено от валета, че да се свършва по – бързо.

Безнадеждност и провали. Днес гледаш клошара, който рови в казана пред вас, отвращаваш се и леко сбръчкваш нос от миризмата. Докато го отминаваш, изпадаш в тих ужас, че утре ти може да си на неговото място. Идва ти да си накъсаш дипломата от висшето на петдесет парченца, да ги запалиш и пепелта да разпръснеш в морето, защото най – близкият досег със завършеното ти журналистическо образование е будката за вестници от която си купуваш книжките със скандита и судоку за сутрешното кафе. А две трети от живота си си работил като сервитьор. През останалото време си търсил свободна позиция за сервитьор, и в един момент се оказваш на 47 години с мъж с още 18 държанки на по 18 години и е изпил всичките ти спестявания, понеже си проявил малоумието да му повярваш.