Тя: част 7 - Бягството

Пак тази врата. Застанала е на прага и се взира в нея. Страхува се да я отвори. Да почука. Да влезе. Може. Но не иска. Защото ще я съблече. И тя после ще си тръгне. До кога? Пак е студено и тя пак е гола. Винаги е гола. Ала не липсата на дрехи е проблемът. Гола е душата й. Така прозрачна, искряща, крещяща, а никой е вижда. Не чува. Воалът спуснал се над нея е толкова плътен, че никой не може да достигне до светлото. А и никой не иска. И тя не иска. Страхува се. И бяга. И те бягат. В различна посока. Камъни. Дишащи и остри, повити от тънлия слой лед. Косата и е покрита със скреж, а ушите й горят от студа. Да почука ли? Ще й отворят ли? Ами ако вътре има още призраци? Но там вече се спотайва бродник. С още блудници. И тя въздъхва. И си тръгва. Просто така, без да почука и без дори да попита защо.

На където и да се обърнеш е пълно с мъдрости. Една с друга взаимно изключващи се, но всичките верни. Кое да следва? На кое да повярва? На нищо. Тя знае истината. И пътят познава. А по нейния път няма място за спътници. Тя е сама защото е силна в своята слабост. Крехка, ранима, но непроницаема за другите. Единственият човек който може да достигне до нея е тя самата. Уплашена е. Тежко и горко на онзи който поиска да знае. Тя няма да каже. Ще избяга. И вече бяга. Затръшна вратата сама пред лицето си и не поглежда вече назад. Защото да гледаш назад е слабост на другите. Нейното място е там където хората не смеят да стъпят. Сама и в мрака. Разперва криле и полита, търси плячка и сее поквара. Тя е гарванът от който По се страхува. Тя е онова Never more, което никой не иска да чува. Тя си е тя. Когато е там. И чака. Сама.

What am I to say? I'm all wrapped up in apathy
And I don't want to stay this way
There's nothing left to do, now that I am onto you
All I want to know is the truth

And I don't want to go but I feel like I should
'Cause I'm falling apart and I might and die, and die...

     ***SUM 41 - WHAT AM I TO SAY***