Псевдонауката
20:31:00
Новините като шоу – инфотейнмънт и инфоснакинг или как медиите допринасят за погрешната обществена представа за науката
Медиокрация. Това е един термин, не
до там познат сред масите. Което е тъжно, предвид факта, че именно това е
думата, цялостно описваща световната псевдодемокрация. Защо псевдо ли? Защото
за мен демокрацията, също както и комунизма са утопии. Нещо красиво на думи и
невъзможно на практика. Системи изградени на базата на вярата, че човека е
добър и честен. А той не е. Светът те принуждава да си лош.
Какво е медиокрацията? Терминът е с
двойнствено значение. От една страна означава управление на посредника. От
друга – власт на средата. В съвременното обществено пространство основния
посредник са медиите, така че медиокрация често се интерпретира и като
управление на/чрез медиите. Нека бъдем честни. „Власт на средата” си е чист
евфемизъм за власт на посредствеността.
Преди да навляза в темата, нека първо
разясня какво е инфотейнмънт и инфоснакинг. Първото е съвкупност от развлечение
и информация. С това понятие се обозначава стила на поднасяне на сериозната
информация под формата на развлечение и отразява стремежа на продуцентите да
продават новини в обвивката на развлекателни предавания или с отенък на
развлечение. Термини като „инфотейнмънт”, „реалити шоу” и „медийна звезда” са
сред ключовите обяснения за динамиката и разтящата потребност на хората да се
забавляват, да очакват най – сериозната информация или значение да им бъдат
поднасяни атрактивно, свежо и шантаво. Резултатът е булевардизиране.
Тривиалното и бруталното владеят като утвърдени параметри големи области на
масовата медийна култура. От друга страна, инфоснакинга представлява
откраднатото време в офиса за набавяне на информация, различна от тази свързана
с работата. Като проверка на личната електронна поща или на футболните
резултати, чат или пък онлайн пазаруване. Дори и четенето на списания и вестници.
И ето че стигнахме до основната част. Постоянната нужда на потребителите от
забавни истории и търсенето на сензации от страна на медиите. И ето как са
проникнали дълбоко в културата ни погрешните представи и разбирания за науката.
Изкушаващия подход за медикализиране
на всекидневния живот, измишльотините за хапчета, официалните и шарлатанските,
както и нелепите здравни твърдения за храната, за които журналистите са точно
толкова виновни коллкото и нутриционистите. Тук обаче искам да насоча
вниманието си към историите, които могат да ни разкрият начина, по който се
възприема науката, и към повтарящите се основни схеми, чрез които биваме
подвеждани.
Главната ми хипотеза е следната:
хората, ръководещи медиите, са с хуманитарно образование, които не разбират
много от наука и разнасят невежеството си като почетен знак. Дълбоко в себе си
те може би тайничко негодуват срещу факта, че сами са си отрязали достъпа до
най – значимите постижения в историята на западната мисъл през последните две
столетия. Във всяко медийно отразяване на науката обаче присъства скрита
нападка. Чрез подбора на историите и начина на отразяването им медиите създават
пародия на науката. Според този шаблон науката се изобразява като куп
безпочвени, неразбираеми, поучителни изказвания за истината, правени от учени,
които са социално всесилни, своенравни, неизбрани авторитети. Те са откъснати
от реалността. Занимават се с работа, която е или откачена, или опасна, но и в
двата случая всичко в науката е несигурно, противоречиво, можещо скоро да се
промени и най – нелепото – „трудно за разбиране”. След като е създала тази
пародия, коментаторската гилдия я напада, сякаш наистина критикува същността на
науката.
Новините от научната сфера обикновено
попадат в една от трите категории: шантави истории, истории за „пробиви” и
истории за „паника”. Всяка от тях подкопава и изопачава науката по свой
собствен, специфичен начин. Ще ги разгледаме подред.
Като за начало, нека се захванем с
шантавите истории. Пари за нищо. Ако искате изследването ви да попадне в
медиите, изхвърлете автоклава, зарежете пипетките, изтрийте статистическия си
софтуер и продайте душата си на някоя пиар компания.
В университета на Рединг, доктор
Кевин Уоруик от известно време е извор на приковаващи вниманието истории. Той
пъха чип от безжична карта за идентификация в ръката си, а после показва на
журналистите как отваря вратите на факултета си с него. „Аз съм киборг –
обявява, а медиите са впечатлени. Една любима изследователска история от
неговата лаборатория – макар и никога да не е била публикувана в академично
списание, разбира се, - има претенциите да доказва, че гледането на „Ричард и
Джуди” подобрява резултатите на децата на тестовете за интелигентност много по
– ефективно от всякакви други неща, които бихте могли да направите, като да
речем някакви упражнения или пиене на кафе.
И това не е някаква шега мимоходом –
беше новина и за разлика от повечето истински научни истории, предизвика
редакционна статия в „Индипендънт”. „Изневярата е генетично вродена”, казват
учени. „Алергията към електричеството е реалност”, твърди изследовател. „В
бъдеще всички мъже ще имат големи пениси”, заявява еволюционен биолог от
Лондонската школа по икономика.
Тези изследвания са налудничево
празнословие, запълващо мястото във вестника, маскирано като наука, което
достига до чистата си форма в разказите за това, как учените били „открили”
формулата за нещо си. Напоследък може да сте се запознали с идеалния начин за
ядене на сладолед (A x Tp x Tm/Ft x At + V x LT x Sp x W/Tt = 3d20),
идеалния телевизионен
ситком (C = 3d[(R x D) + V] x F/A +S, според „Телеграф”), идеалното варено
яйце („Дейли Мейл”), идеалния виц (пак „Телеграф”) и най – депресиращия ден в
годината ([ W+(D-d)] x TQ M x NA, в почти всички вестници по света). Каквото и да
означават тези формули.
Тези истории, неизменно се пишат от
научни кореспонденти и са следвани непосредствено – за всеобщо одобрение – от
коментари на хуманитаристи за това колко са изкукали и не в час са учените,
защото за бункерната нагласа от моята хипотеза за „пародията”, тъкмо това е
примамливото в тези истории: те разчитат на обществената представа за науката,
като безсмислено, маловажно многознайство.
Те пишат също така и за пари, за да
лансират продукти, и да запълват страниците евтино с минимално журналистическо
усилие. Доктор Клиф Арнал е царят на уравненията, като последната му продукция
включва формулите за най – щастливия и най – нещастния ден в годината, идеалния
дълъг уикенд и още много други. Според Би Би Си, той е професор Арнал.
Обикновено е доктор Клив Арнал от Калифорнийския университет. В действителност
той е частен предприемач, който води курсове по изграждане на доверие и
управление на стреса и е водил няколко обучения на хонорар в Кардифския
университет.
Може би вие таите някакви съкровени
очаквания към тези формули – може би смятате, че те правят науката „актуална” и
„забавна”, малко като християнския рок. Обаче трябва да знаете, че те се
произвеждат от компаниите, често пъти в напълно завършен вид, като остава само
да им се лепне името на някой учен. Всъщност пиар компаниите са много откровени
пред клиентите си за тази практика: тя се нарича „рекламен еквивалент на
публичността” – пуска се „новина”, която може да бъде свързана с името на
клиента.
Формулата на Клиф Арнал за най –
нещастния ден в годината вече се е превърнала в ежегодно медийно клише. Тя се
спонсорира от „Скай Травъл” и се появява през януари, идеалното време за
запазване на почивка. Формулата за най – щастливия ден в годината се появява
през юни – тя излезе още веднъж в „Телеграф” и „Мейл” през 2008г – и се
спонсорира от сладоледената компания „Уолс”. Формулата на професор Гари Купър
за класификация на спортните успехи беше спонсорирана от „Теско”. Мога да давам
още много примери за абсурдни формули и научни изследвания, но нека преминем
към основното.
Това не е скандално. То е направо
тъпо. Тези новини не носят информация. Те са промоции, маскирани като новини.
Те разчитат, доста цинично, на факта, че повечето редактори на новини не биха
разпознали научна новина, дори да танцува гола под носа им. Те разчитат на
това, че журналистите трябва да си запълнят страниците, а нямат време, понеже
все повече думи се пишат от все по – малко репортери. Това всъщност е идеален
пример за така наречената от разследващия журналист Ник Дейвис „джуркалистика”
– безкритична препаботка на прессъобщения в съдържание, като в някои отношения,
това е просто умален модел на един много по – широк проблем, който обхваща
всички области на журналистиката. Изледване, проведено в Калифорнийския
университет през 2007г., показа че 80% от всички новини в сериозната преса са
„изцяло, предимно или отчасти съставени от материални втора ръка, осигурени от
новинарските агенции и пиар индустрията”.
Мисля, че човек може да прочете
прессъобщенията в интернет, без да плаща за тях във вестникарския павилион.
Въпреки че са безумна пиар помия,
истории като „всички мъже ще имат големи пениси” имат невероятно
разпространиение. Въпросните пениси могат да се открият в заглавията на „Сън”
на материала за радикално новия „Еволюционен доклад” на д –р Оливър Къри
„еволюционен теоритик” от изследователския център „Дарвин” на Лондонската школа
по икономика. Историята е класическа в жанра.
„До 3000 години, средностатистическия
човек ще бъде висок 2м, ще има кожа с цвят на кафе и ще живее 120г, прогнозира
ново изследване. Добрите новини не свършват до тук. Пичовете ще се радват да
научат, че инструментите им ще станат по – големи, а женските цици по –
стегнати.”
Това беше поставено като важно „ново
изследване” в почти всички британски вестници. А всъщност беше фантазьорско есе
на един политически теоритик от Лондонската школа по икономика. Издържа ли то
на критика, дори и по собствените му стандатри? Не. Първо, д- р Оливър Къри
явно смята, че географията и социалната мобилност са нови неща и че те ще
съзадат хомогенно население с кафяв цвят след 1000г. Оливър, може би не е бил в
Бразилия, където чернокожи африканци, белокожи европейци и местни индианци
създават заедно деца вече столетия наред. Бразилците не са станали кафяви. В
действителснот те все още демонстрират широк диапазон от кожна пигментация.
А другите му идеи? Той прави
теоритично предположение, че в крайна сметка в резултат на крайните социално –
икономически разделения, в обществото хората ще се разделят на два биологични
вида: единия – висок, тънък, симетричен, здрав, чист, интелигентен, творчески.
Другия – нисък, набит, асиметричен, мърляв, нездрав и не особено умен. Съвсем
като миролюбивите елои и канибалистичните морлоки от „Машината на времето” на
Хърбърт Уелс. Цялото прессъобщение го има на badscience.net. Но работата не е в тривиалните
проблеми на това тривиално есе. Чудя се как то се е превърнали в научна новина
в медии като Би Би Си, „Телеграф”, „Сън”, „Скотсман”, „Метро”, и много други
гълтат безкритично.
Най – големият проблем с научните
новини е, че те обикновено не съдържат научни данни. Защо? Защото вестниците
смятат, че вие няма да разберете „научната част”, така че всички истории
свързани с наука, трябва да бъдат опростени, в точаян опит да бъдат опростени,
в отчаян опит да бъдат примамени и заинтригувани невежите, които и без това не
се интересуват от наука.
Това са донякъде възхитителни пориви,
има обаче някои разминавания, които ми се набиват на очи. Никой не опростява
финансовите страници. Аз почти не разбирам от спортния раздел. В литературната
притурка има есета от по пет страници, които са напълно непроницаеми за мен и в
които колкото повече руски романисти успееш да навържеш, за толкова по – умен
те смятат всички. Аз не се оплаквам от това. Изпитвам завист.
Ако ви бъдат представени само
заключенията от някакво изследване, без да ви бъде казано какво е било
измервано и как и какво е било открито –
тоест данните – то вие просто приемате заключенията на изследователите като чиста
монета и нямате поглед върху процеса. Проблемите с това биха могли да се
обяснят най – добре с един прост пример.
Сравнете двете изречения: „Изследване
показало, че на тестовете за интелигентност чернокожите деца в Америка
обикновено не се представят толкова добре, колкото белите деца” и „Изследване
показало, че чернокожите деца не са толкова интелигентни колкото белите”.
Първото ви казва какво е установило изследването. Това са данните. Второто ви
казва хипотезата, интерпертацията, която някой е направил на данните – някой,
който, ще се съгласите, не знае много за отношението между тестовете за
интелигентност и интелигентността.
В науката, както многократно видяхме,
дяволът е в детайлите и една изследователска статия има ясно определен формат:
имате раздел с методи и резултати, основна част, където описвате какво е било
направено и какво е било измерено, а после имате раздел със заключения, съвсем
отделен, в който споделяте впечатленията си и съотнасяте резултатите си с тези
на други хора, за да прецените дали те се съгласуват с тях, както и са дадена
теория. Често не може да се разчита на изследователите да предложат
задоволителен извод от резултатите си – те може да са много въодушевени от една
теория – и се налага да проверите действителните им експерименти, за да си
съставите собствено мнение. За това новинарските статии трябва да са за
публикувани изследвания, които поне може да бъдат прочетени някъде в пълен вид.
Това е и причината поради която публикуването в пълен вид – и коментарът на
всеки желаещ по света да прочете статията ви – е по – важно от „колективната
рецензия” – процеса, при който статиите от академичното списание се преглеждат
набързо от няколко учени, работещи в областта, които проверяват за груби грешки
и пр.
Понякога е ясно, че самите журналисти
просто не разбират съвсем очевидната разлика между данни и хипотеза. „Таймс”
например писа за един експеримент, според който наличието на по – малки братя и
сестри има връзка с по – ниското разпространение на множествена склероза.
Множествената склероза е резултат от това, че имунната система се обръща срещу
тялото. „Вероятността това да се случи е по – голяма, ако едно дете на решаващ
етап от развитието си не е изложено на инфекции от страна на по – малки братя и
сестри, твърди изследването”. Така казва „Таймс”.
Но това е погрешно. Това е
„хигиенната хипотеза”, теорията, рамката, в която данните биха могли да се
впишат, но не е онова, което е показало изследването: изследването е открило
само, че наличието на по – малки братя и сестри изглежда има някакво
превантивно действие по отношение на множествената склероза.
То не казва какъв е механизмът, то не
би могло да каже, защо съществува връзка, дали например тя се е получила от по
– голямата изложеност на инфекции. Това е само наблюдение.
Как медиите заобикалят неспособността
си да поднасят научни факти? Често пъти те използват авторитети, пълната
противоположност на самата идея за наука, сякаш това са някакви жреци, политици
или отци. „Учените днес казаха... Учените предупредиха... Учените разкриха...”.
Ако търсят баланс, ще имате двама учени, които са в разногласие, макар и без
обяснение защо. Един учен ще разкрие нещо, друг ще се „противопостави”. Малко
като рицари джедаи.
При липсата на данни, ползването на
авторитети крие опасности, защото оставя поле за действие, в което се намесват
съмнителни авторитети. Така се затвърждава пародията за наука, създадена от
журналистите хуманисти, за която вече имаме всички съставки: науката се
занимава с безпочвени, променливи, назидателни твърдения за истината, изказваи
от самоволни неизбрани авторитети. И всичкото това под оправданието, че
потреблението е такова. А като си зададем въпроса, кой създаде такова
потребление, отговорът какъв е?
1 коментара
Обзорът е чудесен, но хипотезата издиша. Учени има и в областта на хуманитарните науки. Не в специалността, а в нивото на подготовка и обща култура, както и в липсата на професионализъм и морал е редно да се търси причината.
ОтговорИзтриване