Той
22:57:00
Вечер, като вечер. Съботна.
Луната изглежда беше крайно сънена, та се увила до сърпа с облаци. Едвам
мъждукаше изпод небесните родопски одяла. Май беше хванала от оня грип със
сополите и за това се криеше днес.
Стоя си пред прозореца и
наблюдавам обстановката вън. Студено е. Типичният за сезона морски вятър блъска
в стъклата и свири, а те на свой ред му отвръщат, пищейки със собствен глас.
Излиза ли ми се, наистина? Телефонът ми звъни за 378 път. Хубаво, хайде. Явно
ще се празнува и тая събота. Нахлузвам набързо едни тесни дънки, широк топ,
малко руж и да ме няма. Мисля да пия един чай и да си ходя. Тази вечер без
глупости, честно!
В дискотеката сме. Чай не сервират
тук, за това си поръчвам водка. Без вода. Всъщност, музиката е приятна и се
поклащам лекичко, давайки си незаинтересован вид. Което от своя страна, явно
заинтересова околните маси - главно мъже.
Или поне техни много пияни версии. Нещеш ли, задава се един танцувален
смехурко.
-
Моят приятел много те харесва – казва. – Направо
е влюбен.
-
Ами чудесно? – въпросителен наклон. – Ти уинг
мен ли го играеш?
-
Вие жените режете тези, които ви харесват.
-
Да ми каже добър вечер! То с обяснения в любов е
смело да започнеш.
-
Права си. И сега? Какво да му казвам?
-
Пожелай му да е жив и здрав.
-
Аууу, анатемоса го, така ли?
-
Не. Не му желая злото. Чак да го отлъча от
църквата, не бих.
-
Ами аз?
-
И ти да си жив и здрав. – Внезапно младежът обаче
бива изблъскан встрани и върху мен, като некоординиран тигър се нахвърля видимо
подпийнал младеж, максимум на 18г.
-
Не знам ко ти прикаа тоа, ма ноо ма кефиш,
мацеееееее – алкохолният му дъх прогори и последното косъмче в носа ми. Супер.
Поне няма да се тормозя с тримера на стари години. – Що нищо не кааш, ве? –
така ли се свалят младежите днес?! Все още мълча. – От съседната маса кааха, че
го раздаваш ноо тежка, вярно ли е?
-
Аз? Тежка? 45 кг. съм! Дебела ли ме наричаш? –
престорих се на възмутена.
-
Ае, разбрахме са.
-
Я ставай и си заминавай! – обаче станах и си
тръгнах аз. И без това нещо не съм на кеф. Пък и пиенето не ми върви.
Запътих се с котешка походка към гардероба,
без да се обаждам на никого. И точно да си поискам якето.. Влезе той. Лелееее,
ами сега? Мигом ми се оправи настроението и забравих за типично мъжкия си
маниер на поведение. Освен това главата беше съвсем празна. Стоях и го зяпах,
като омагьосана.
-
Госпожице, дайте си номера за якето – добре че
беше лелчето от гардероба, да ме извади от унеса.
-
Не, аз… Такова, тоалетната търся – и рипнах да
бягам към моята маса. Той седна точно срещу мен. Сякаш нарочно го направи, а аз
на свой ред му хвърлих един прелъстителен поглед, докато се поклащам в ритъм с
музиката. Страхотен мъж! Максимум с два сантиметра по-нисък от мен, не повече.
Точно каквито ги харесвам. Готина прическа – от ония, модерните, лизнати
настрани, небрежни дънки, ярко зелена риза и пепитен шал около врата му. Абе
страхотен, казвам ви. Хвърлям му още един влажен поглед и насочвам внимание към
приятелките си. Почва се една серия от наздравици, весели разговори и луди
танци, като тайничко поглеждам от време на време към господин Секси. И той ме
гледа. При това явно. Обръщам му гръб. Тая работа с флирта от разстояние е
толкова изнервяща. Няма ли да ме заговори вече? Точно решавам да се откажа,
когато една ръка се спуска по гърба ми. Най-накрая!
-
Добър вечер! „Алиса” или „Пипи дългото чорапче”?
– О, и интересен, на всичкото отгоре!
-
Добра да е. Труден избор, обаче „Малкият принц”
– казах.
-
Значи, все пак „Алиса”, така ли?
-
Интересен подход.
-
Тялото ти издава доста разнопосочни сигнали и не
успявам да те разчета. Ти си ми интересна.
-
И освен това, май доста си вярваш.
-
След малко си тръгвам. Идваш ли?
-
Приятно изкарване – и се врътнах на другата
страна. Егати самонадеяния! Харесвам го! Хвана ме за ръката и ме обърна отново
към себе си.
-
Няма да си дадеш номера, нали?
-
Не.
-
Така си и мислих. Нищо, давам ти моя, ако си
промениш мнението – подаде ми салфетка с някакви цифри на нея. Тия работи с
хвърчащите листчета, принципно не ги ли правят момичетата? Няма нищо, допада
ми.
-
Няма име – казах.
-
Знам. Ще трябва да ми се обадиш, за да разбереш
какво е – остави салфетката на масата и си тръгна. Ето на това му се вика любов
от пръв поглед. Да, аз съм влюбена, поне до края на вечерта, когато ще съм
загубила със номера му. Нарочно. Защото никога няма да му се обадя.
Изхвърлих салфетката още в мига в
който си тръгна. Неохотно, обаче за какъв се помисли този? Моите момичета ми
хвърлиха многозначителен поглед. Мда, длъжна съм да дам рапорт.
На следващия ден веднага бе
свикано момичешко събрание в кварталното кафене, та да обсъдим снощните
събития. С други думи, господин Секси беше направо разкостен из основи. Седяхме
точно до прозореца, потънали във весели приказки, когато той мина. И се залепи
на стъклото. Усмихна ми се. След по-малко от минута, вече беше до мен.
-
Все още не си ми се обадила?
-
И какво? Да не ти разклатих самочувствието?
-
Не изглеждаш, като човек, който губи неща, без
да иска. Изхвърли ли го? – не отговорих. –
-
Точно това и очаквах. Ако не беше, щях да съм
разочарован. Кога ще те видя?
-
Следващия път, примерно.
-
И кога ще бъде той?
-
Само времето знае – казах и се обърнах на
другата страна, обаче той продължи.
-
И ти не си каза името – леле, какво правеше с
мен, тоя? Я се взимай в ръце. Дръпнах една салфетка и му написах номера си.
Погледна го, усмихна се и го прибра. – Условията са същите, нали? Е, аз съм
любопитен. Ще ти се обадя – и излезе от кафенето. Проследих го с поглед.
Предходната нощ беше валяло дъжд, който почти разтопи снега. Сутринта обаче
стегна и сега всичко бе покрито с хлъзгав слой лед. Тръгна да пресича към
отсрещния тротоар. Шофьорът на прелитащата мазда загуби управление над волана.
Сблъсък.
***
Той не се
обади на никого, никога повече.
0 коментара