Момичето с теменужения ръст

Беше седнала на ръба на скалата и чисто по детски поклащаше крака. Широкополата шапка хвърляше сянка върху зачервеното от слънцето носле, а пръстчетата й джвакаха във водата. Какъв прекрасен ден! Четирите светила се издигаха високо в небето и нежно галеха млечно бялата кожа.

                Огромната пеперуда Хенри се приближи дръзко към нея и я изгледа изпитателно. Странно замечтана беше днес, Момичето с теменужения ръст. Стоеше си кротко върху плоския камък и като че ли изобщо не й беше до пакости. Сякаш смяташе целия ден да прекара в мечти.

                Момичето с теменужения ръст протегна ръчички към Хенри за поздрав. Днес цветята ухаеха толкова хубаво! При тази мисъл, тя потръпна от удоволствие и сбръчи чипото си носле за да вдъхне аромата още веднъж. Той изпълни малките й дробове и откъсна щастлива въздишка. Беше присвила очи и дългите ресници галеха луничавите й скули. Хенри малко се ядоса. Освен, че беше забравила за срещата им, Точица изобщо не забелязваше присъствието му. Тръсна сърдито криле и я стресна. Момичето с теменужения ръст така подскочи, че цамбурна в локвата-море. И се изгуби в него.

                Водният свят беше красив. Като нейния.

                Макар и често да го посещаваше, докато спи, Точица не бе гостувала на Принца на локвата истински. Очите й, с цвят на галактики, шареха във всички посоки и не можеха да се нагледат на чудната картина. Спускаше се плавно надолу, а пъстроцветните рибки най-невъзмутимо плуваха наоколо. Уж си даваха вид, че не я забелязват, обаче тайничко я следваха с поглед.

                Около нея се беше заформила малка вихрушка от водни сферички. Те нежно галеха страните й, проблясвайки като рой искрици, обагрени от лъчите на слънцата, проврели се под водната повърхност. На дъното, в едно прозрачно мехурче, се издигаше дворец, а вътре в него кипеше живот.

                Интересно място беше тази локва. Хенри защо се бавеше толкова? Нима не беше днес денят за приключения?

                Както си потъваше и размишляваше над този въпрос, Точица изведнъж осъзна, че е стигнала дъното. Край нея весело се щураха миниатюрни фитопланктончета, а царствени медузки, важно-важно се носеха по течението към Двореца на локвата. Хор от ярко зелени водорасли пееше тържествени песни, а един необичайно малък калмар направи реверанс към нея за добре дошла. Точица беше добре възпитана от вятъра, така че отвърна по същия начин. Доволен от поздрава, калмарът галантно я прихвана под ръка и я поведе към водния палат. О, как не се сети по-рано! Днес беше Калният бал!

                Принцът на локвата не веднъж й беше разказвал за него в съня й. Най-важното събитие на този свят и… Абсолютно забранено за обитателите на чужди.

                Точица се притесни. „О, Хенри, къде си?”, изплака мислено. Калмарът продължаваше да я тегли напред. Сякаш бе отнел всички съпротивителни сили в малкото телце. Мислеше си, че трябва да се отскубне веднага и да изплува нагоре, обаче единственото което направи беше да се остави на течението. И както в главата й бушуваха противоречиви мисли, изведнъж дъхът й секна. Примигна. Огледа се. Нямаше и следа от пъстрия локвен пейзаж, нито пък от мастиления придружител. Намираше се на средата на огромна зала, пълна с всякакви морски обитатели – кой от кого по-царствен и знатен. По пода бяха разпръснати хиляди малки перлички и лъскави камъчета, които хвърляха красиви отблясъци върху прозрачните стени. Точица се опита да помръдне, но не успя да направи и крачка. Бе вцепенена, сякаш някой силно я натискаше надолу и потъваше, обаче си стоеше все така неподвижно на същото място. Две раковини пристъпиха напред и засвириха тържествен марж. Принцът на локвата идваше.

                Хенри никога не се бе чувствал по-притеснен. Паниката разтърсваше крилете му до последната им пъстроцветна люспа. Точица потъна в неговия свят, а той остана в нейния. За щастие, като имаго не живееше дълго. До смъртта му оставаха само още няколко часа, ала за тези часове можеше да се случи всичко.