Поглед в тъмното

Една кола. Две коли. Три, четири, пет, шест… Една след друга, една след друга. Стоя си и наблюдавам през прозореца на болничната стая. Лека оранжева светлина от уличните лампи нахлува, а дърветата в Морската градина, която се намира отсреща, едва, едва се поклащат от лекия бриз. Седем. Осем, девет. Фаровете проблясват в тъмното като лъч надежда. Десет, единадесет. Друго не се вижда. Уж. Светлините от отсрещния бряг си играят с въображението ми. Отражението в прозореца на някакво момиче стои срещу мен и ме наблюдава съсредоточено с големите си зелени и вечно търсещи очи. Точно както аз наблюдавам обстановката вън. Дванадесет. Едно такова отегчено, с тъжен и мокър поглед. Сякаш чака нещо. Мечтае за нещо. Моли се света да я прегърне, да я поеме и да я отведе много, много далеч. Крясък, звън на телефон, разговор. Пред вратата ми се случва нещо. За какво говорех? За момичето, да. Погълната в мислите и неосъществените си желания. Като затворена в кула заточница ме гледа и сякаш се моли да я освободя от затвора й. А всъщност аз съм в клетката. Тя е тази, която стои в отражението. Тринадесет, четиринадесет. Петнадесет. Възрастни мъж и жена се спряха отвън и разговарят за нещо разпалено. Искам да им извикам от горе и да се включа. Или поне да можех да ги чуя. Отварям прозореца, студеният въздух нахлува в дробовете ми и го затварям в същия миг. Какво ми се прави? Не ми се чете. Не ми се стои. Не ми се и спи. Излиза ми се. Чудя се, как ли се чувстват затворниците, прекарали години наред между тесните четири стени? Четвърта нощ съм тук и вече се побърквам. Дали свикват? Или и те като мен, колкото повече стоят на едно място, толкова повече откачат? Защото аз откачам. Денят е поносим. Постоянно има някой при мен и не ме оставят нито за миг сама. Но след 18:00, започва голямото празнеене и чудене какво точно да правя. По телевизията нищо не дават, интернета е слаб, не ми се говори вече с никого по телефона, а на всякъде се стели оглушителна тишина. Да, правилно. Оглушителна. Защото е толкова тихо, че чак ушите ми пищят. Изпитвам леко неудобство на дясната си ръка от абоката, но се свиква лесно с него. Не се свиква с непродуктивността. А аз съм непродуктивна в момента. АД! И по-лошото е, че не знам какво да правя. Търся вдъхновение в мрака. Той винаги има какво да ми каже. А днес е толкова мълчалив. Сякаш крие нещо важно от мен. И колкото повече мълчи, толкова по – на дълбоко се вглеждам. Обаче не виждам нищо. Шестнадесет. Само коли, забързани за някъде. Навън.