На Светозар Момчилов
0:23:00
25.07.2012г.
- Ало, Светльо
- Да, Ани
- Миличък за няколко
часа съм в Бургас, ще слезеш ли до центъра да ми дадеш книжката?
- Добре. След половин
час идвам
27.07.2012г.
- Ани?
- Ало, здрасти, Галя
- Разбра ли какво се е
случило? Вярно ли е?
- Не. Какво е станало?
- Ами Светльо. Днес е
починал. Удавил се е…
…
…
…
Мисли. Объркани, блуждаещи, премазващи цялото ми
същество. Разяждащо чувство за вина. Неизплакани сълзи. Паника. Страх. Ужас.
Милиарди емоции.
…
Липса на всякакви емоции.
…
Още страх. Още чувство за вина. Пак страх. Ужас.
…
Живот. Колко неблагодарно всички го приемаме за даденост.
Държим се сякаш ще живеем вечно. Не зачитаме чуждото съществуване. Докато в
един момент не почувстваш, че някой ти отнася главата с онези гюллета дето ги
ползваха сега на Олимпиадата. И някой ти съобщава, че повече никога няма да
видиш лицето, което днес така студено си подминал в коридора. Колко е лесно да
се подхлъзнеш, животът да ти изтече през пръстите само за един миг и дори няма
да си усетил как вече не си между живите.
Кой беше Светльо?
От както той си отиде, дълго не пипнах химикала. Исках да
напиша нещо. Не за него. За себе си. Просто да си изразя емоциите, понеже не
зная как става по друг начин. И не можах. Изпаднах в тотално униние, без даже
да зная защо. За Бога! Дори не съм осъзнавала, че зад безчувствения образ зад
който се крия, аз всъщност съм изпитвала неподозирани чувства. Привързаност. И
не зная как да я изразя. Видиш ли, и писмено думите се бяха изпарили.
Та да Ви кажа кой беше той. Човечето. Едно такова дребно,
болнаво същество, прегърбено под тежестта на собственото си гротескно, слабо
тяло. Неизменно присъстващ на лекции с вечните си хиляди досадни въпроси.
Винаги има нещо, което не е чул, не е видял, не е разбрал, не е успял да
запише. Досадно дори за професорите. Обаче толкова нахъсан! Винаги с вестника,
винаги в течение и винаги усмихнат.
И все пак кой беше Светльо? Някой направи ли си труда да
опознае душата – прозрачно чиста и по детски красива – скрита под проблемното,
болно тяло.
Никой!
Хората сме гадни, гадни, гадни същества. Никой не пожела
да види онзи така очебийно прозиращ живец в малкия дечко. Не пожелахме да
удовлетворим едно толкова безобидно и малко желанийце на дете, чието тяло
преживяло двадесет и две години, а сякаш се е развивало едва до петнадесет. И
така внезапно прекъснало жизнените си функции.
Вина, вина, вина.
Толкова много неща искам да кажа, че не знам от къде
започна. Не съм се държала лошо с него, въпреки че недостатъците му ме
дразнеха. Не сме го игнорирали, позволявахме му да се впише и все пак си го
приемахме, като малкия домашен любимец за когото трябва да се грижиш, хранейки
го и чистейки след него, защоото не може да се погрижи сам за себе си. Доставяш
му моменто удоволствие, като го погалиш, обръщаш му за минутка внимание, но
после забравяш за него. Не те интересува душевното му състояние.
На погребението майка му каза, че това е била
най-щастлива година в живота му. Било му „много приятно да общува с нас“ и
греел. Господи! Колко малко му тряба на човек, за да е щастлив. Някой мечтаят
за коли, пари, курви… А други просто искат да общуват. Признавам си дълго
плаках за малкия Светльо. Дори в момента пишейки този текст, бърша сълзите си.
И не го казвам за да се направя на много страдаща, нито пък пиша, защото искам
да възпея нечия смърт. Не! Аз пиша за себе си. Пиша, защото емоциите, които
така умело крия от всички, нощем изплуват в съзнанието ми и тровят душата ми.
Разкайвам се. Дълбоко съжалявам, че не опознах, Човечето от първия чин до
вратата.
Скъпи, читатели,
В последните си редове този път няма да се обърна към
Вас, нито към себе си, а обичам да го правя.
Светльо, обръщам се към теб. Прости ми! Прости на мен и
всички нас – глупаците, които дори не осъзнавахме, че те обичаме. Зная, че
сега, ако наистина има живот след смъртта, то ти със сигурност в момента си
едно фантастично място, заобиколен от хора, които те ценят, обичат и познават
истински прекрасната ти детска душа.
ПОЧИВАЙ В МИР!
Благодаря ти и на теб, че ми помогна да разкрия чувствата
си!
4 коментара
Да почива в мир ;(
ОтговорИзтриванеМного емоция, сълзи и сополи има в този пост. Караш ме да мисля, Ани. И се чудя колко пъти е нужно да се сблъскаш с радикалното, за да се появи трайна промяна в държанието ти към света. Тези редове ми подействаха, обаче дали няма да ги забравя, когато утре изляза на улицата и не обърна внимание на някой, който истински заслужава моето "Хей! Искам да те опозная"?
ОтговорИзтриванеАз се радвам истински, че това момче е прекарало последната си година в свое щастие. А за неприятното, за терзанията и въпросите - ненужни, закъснели, безмислени.
Пишеш много красиво и вдъхновяващо.Човек какво ли не таи в себе си,неща, които е по-добре да останат там.
ОтговорИзтриванеБлагодаря :)
Изтриване