Тя

Да ти повярвам? Да бе. Че защо? Как да вярваш в нещо, което не съществува?

Захвърли мокрите си дрехи на земята и се сви върху неудобният диван. Гола. Трепереше. Нямаше сили дори да придърпа одеялото върху посинялото си от студ тяло. Насили се да стане и затътри изнемощелите си, боси крака към банята. Погледна се в огледалото.  Разпиляната, мокра коса беше полепнала върху лицето й. Кожата й прозираше. Толкова бяла и нежна, залепнала като скъпа тапицерия върху изскочилите й ребра. Опря треперещото си тяло о стената и продължи да  взира големите си зелени очи в себе си. Сякаш търсеше останките от старото си аз в огледалото.

Отмина.

Врялата вода заля вкочанените й крайници и я погълна цялата.

На вратата се потропа. Отвори. Мокра, невъзмутима от голотата си и почервеняла от топлото докосване на водата. Той впи сивия си поглед в нея. Заля го вълна от желание, но не направи нищо. Само продължи да гледа. Отмести се и му направи жест да влезе. Оставяше мокри следи по  пода. Трябваше да хапне нещо. Веднага. Пред очите й се появяваха черни петна от глад. Отвори хладилника. Празен - сякаш очакваше да намери нещо вътре. Толкова рядко се прибираше вкъщи. Върна се в разхвърления хол и се свлече на дивана до него. Погледна го. Мирисът на желанието му се носеше из целия апартамент. Дъхът му бе накъсан и излизаше на пресекулки. Спусна ръката си по бедрото й, а тя се вкопчи  в него като удавник.

Слънцето вече се беше показало на хоризонта. Стана. Изми се. Облече се. Гладът вече беше толкова непоносим, че едва издържаше. Излезе за да си вземе нещо за ядене. После се върна при него и го побутна да се събуди. Стовари нещата му на леглото. Не трябваше да казва нищо. Беше му ясно какво иска от него. Да стане и да се омита по най – бързия начин. Както всеки път, щом тя получеше своето.