Hole

Тъжна съм. И съм сама. Отдавна разбрах, че така ще е винаги. А и го предпочитам. Да съм сама. Един боец винаги е сам и в загубите и в победите си. А аз винаги побеждавам. Може би защото предимно се боря със себе си. Или по – скоро с това което става вътре в мен.

Тъжна съм. Случва се понякога. Да съм тъжна. И все когато не трябва. Нищо, ще мине. Винаги минава. Нали? Затварям си очите. Под клепачите ми изплуват различни образи. Не ги искам. Махайте се! Искам да ви изтрия всичките! Всичките!

За какво са ми спомени? По принцип имам избирателна памет – помня само това което ми отърва. По принцип. От това което най – не желая обаче, няма отърване. И се появява точно тогава, когато най – не го искам.

Дупка. Голяма, черна, безумно дълбока дупка. Това има в мен. Не обичам да говоря. Не знам как. А искам. И тогава започвам да пиша. Не че се разбира за какво става въпрос, ако текстът стигне до някой. Може би защото не иска. Но не е и нужно. Какво пък? Сякаш хората си нямат достатъчно проблеми, нали?

Добре де, тъжна съм. Признах си. Ела да хапнем шоколадово яйце, моля ти се. Моля те. Преструвай се. Поне за малко.