За смъртта и плюшените мечета

Камбанен звън. За мен ли бие? Един такъв протяжен, събрал в песента си всичката самотност на света. За мен ли бие? Отмервам ударите с онзи мускул в гърдите си. Бие бавно. Като камбаната. Сякаш се страхува да забие по – бързо, да изгуби контрол. Като че ли не знае – отдавна не контролира нищо друго освен ритъма. Дори и над него няма достатъчно власт. А той? Мускулът. За мен ли бие още?

И какво ако умра утре? Каква следа бих оставила? И кой би дошъл на моето погребение? Никой? Или може би всички. Въоражени с по пакетче носни кърпички и ронещи фалшиви сълзи. Ще куртоазничат, ще отдават неискрена почит на майка ми и ще лъжат, колко прекрасен човек съм била. А аз не съм прекрасна. Ще разправят колко добре са ме познавали, колко близки сме били. Колко много са ме обичали. Вътрешно и те самите няма да разбират, кому са нужни тези лъжи, щом вече съм мъртва. Нито пък ще знаят какво правят там. Аз няма да мога да ги видя. Защо? Защо трябва да се преструваш, че ти пука, когато това далеч не е вярно?

Може би напоследък прекалявам с филмите. Покрай тези изпити в главата ми стана зле изпържен омлет с парченца ананас и сирене крема. Между другото, вкусно е.

Ако ми оставаха шест месеца живот, какво ли бих правила? По всяка вероятност щях да се самоизолирам. Мразя съжалението. Или щях да се правя, че нищо ми няма до когато мога и пак да изчезна. Може би щях да стана по – дръзка. Да се осмеля да изкажа всичко което ме е било страх. И да направя нещата които принципно не бих посмяла. Като да открадна автобус или да танцувам гола под дъжда, крещейки към небето „Обичам те”. Цял живот съм мечтала единствено за кариера и стабилност. От нищо друго не съм имала нужда, освен от самата себе си. Обаче наскоро изгледах един тъп, нискобюджетен филм, с ужасяващ замисъл. И ставаше дума точно за смъртта. И реших, че не ми се умира сама. И може би тайничко си вярвам и в брака. И искам деца. Някой ден. Не сега, естествено, както казах, дори бакалавъра още не съм си свършила.

Добре, приключвам. И без това никой не ме чете, смятам да погледам малко комедии и да се натъпча с вредна храна, гушкайки Саймън. Той поне винаги е в настроение за гушкане и е насреща при нужда. Мой малък, плюшен мечо J