По изгрев

Бесзънието е една наистина зла учест. Особено когато е системно. И е много, ама много лоша идея да го споделиш с Раян Гослинг, надничащ през 19 – те инча. Ама такава съм аз. Или спя и сънувам апокалипсиса или въобще не спя, за да избягам от апокалипсиса. Предполага се, че нощният живот е по – забавен от дневния, не ли?

Развиделява се. Все още хълцам, а очите ми са пълни с онова соленото, така че предполагам са много красиви. Обикновено, след безсмислено циврене стават особено зелени. Едни такива изскрящо – изомрудени. После подпухват и не са толкова готини, но непосредствено след рев си намирам погледа за много обаятелен.

Та разправях за навън. Дневната светлина едва пропуква, а уличните лампи все още светят. Оранжевата им светлина се отразява в белотата на заснежените улици. Мекото спокойствие се е разпростряло над целия град и няма и помен от безумието обладало всички ни. Ставам и отивам до прозореца. Отварям го и вдъхвам от ледения въздух. Напълно и безвъзвратно съм пленена от заобикалящия свят. Толкова тих и спокоен. Чист. Сякаш някой е изтрил всичката кал с розова гумичка от карандаш. Погледът ми е разфокусиран. Всичко е размазано и се слива. Бяло в бяло. Бяло в червено. Червено в бяло. Много червено, просмукващо се в бялото. Парещо и отровно. Мъртвешки живо... Проследявам капките кръв и ме отвеждат до купчина парцали, свити на топка под пейката. Дишащи парчета плат и сива кожа изпод тях. Едно набръчкано лице на непозната скитница обляно в кръв.