Писмо

Уж  е лято, а е есенно. Не, не за времето говоря. Макар че, сякаш моите настроения го развалят. Ухаят на буря. Като въздуха. И носят такава. Някак всичкото това зелено лъха на тъга. Носталгия. А дъждовете са сълзите, които не мога аз да изплача. Мечти ли? Омръзна ми да се осланям на тях. Вече сякаш не е достатъчно само да си те представям. Да рисувам образи вечер, ослушвайки се в тъмното да чуя гласа ти. Глас. Слушам го, а нищо не чувам. Може би, честотните интервали са причината. Може би пространствените. Може би. Засях безразличие. И точно то ме убива. Страдание, когато ти пука, страдание, когато не ти пука, общо взето – призраци. Май това гоня. Като че живея в лъжа. А може би точно в такава живея. Сама се затворих зад сапунена стена, която вече издиша. И аз издишам и то често. Не ми се чака. Покажи ми емоция. Бори се за мен. Но защо? Сякаш всичко по начало си беше изгубено. Игра? Това ли беше? Лъжеш ли? Аз лъжа себе си, че не лъжеш. Предпочитам да вярвам, макар да е глупаво. И все пак не вярвам. Не вярвам на нищо, не вярвам на никого. Зад всяка една невъзможност има възможности. Просто всичко друго е по – важно от мен. Та коя съм аз за да искам изобщо. Но аз искам. Аз искам всичко. Готова съм за всичко. Монотонноста отнема живеца ми. Чакането спира кръвта ми. А То е заспало в режим стендбай. Чакам обаждане, чакам отговор, чакам да завали, чакам да спре да вали, чакам теб, чакам себе си, чакам. Да се случи нещо. А то нищо не се случва. Нито обаждането идва, нито отговора, нито ти. Само дъжда е винаги точен.

Вземах си чадъра.

Казвам ти сбогом.

Вървя.