Обичам те

Казват, че любовта ни прави на глупаци. И задължително, единия е по – глупак от другия. Обикновено глупакът е пишещия.

Красиво е да си глупак! Света е прекрасен, птички чуроликат, а слънцето блести, дори когато е облачно. А тук настъпила е нощ полярна. И буря след буря разтърсват малкия град. Обаче аз съм глупава. И ми е слънчево.

Влюбена съм.

В идея.

Идеята за една парадоксална красота, облечена в мечти и блянове. Онази красота, която на вкус е горчива и ухае на сол. Но аз обичам само черен шоколад. И съм щастлива, и съм влюбена. В идеята.

Не е ли самотата абсолютно щастие? Нима омразата не е любов? Или отявленото безразличие внимание?

Всъщност аз не се нуждая от ничия любов. Достатъчно ми е, че аз обичам. Рисувам образа ти с пръст из въздуха и се усмихвам. Глупаво. Не чувам гласа ти, ала той кънти в съзнанието ми. Никога не съм те докосвала, а ароматът ти е полепнал по кожата ми и замъглява реалната реалност.

Споменът за теб ми е достатъчен. Съчиних си те и те направих цветен. И по – прекрасен си от най – прекрасното. О, да, обичам те! Обичам те такъв какъвто си. И мога да живея с твоето отсъствие. Защото ти си тук. В мечтите ми. Където винаги си бил.

Измислих си те и се влюбих в теб. Мелодия. Това си ти. В теб няма нищо грешно, съвършен, прекрасен блян. И плача не от мъка, а от радост, че те срещнах. Че съживих мечтата си чрез теб.

О, аз ще те обичам вечно!

Това не е раздяла, а здравей!

Ще пренеса мечтата си у другиго. И ще обичам него, тъй както съм обичала и теб.

Ти мое чудно привидение. Ах, как се радвам, че разтърси ми света. Нима страданието не е радост? О, как прекрасно е да бъдеш влюбен!