На път

Понякога, нещо привидно наивно може да те накара да се замислиш доста над нещата. Като „Дневникът на един дръндьо”, например. Тази вечер, за поредна вечер, си рових из HBO GO в търсене на нещо леко и ненатоварващо. И аз като всички, напоследък се чувствам напрегната, а глупавите филмчета ме разтоварват. Ама това конкретно, се оказа не чак толкова глупаво. Накара ме да се замисля. Всъщност, пътят към успеха не е да копираш нечии отработени стъпки и конкретен модел. Точно обратното е. Трябва да създадеш свой собствен път, да си го отъпчеш, засипеш с настилка, да си го поддържаш чист и… Твой си. Това което се опитвам да кажа е, че просто трябва бъдеш себе си. И разбрах каква е моята грешка.

Ето ме. Уж съм талантлива, обаче в опитите си на изнасилена гениалност, не съм написала и ред от месеци. В главата ми е пълно с идеи и мисли, които бих искала да споделя, ала все не намирам думите. Не са подходящи, не чувствам достатъчно, за да го излея. Дори пътуванията си не успявам да опиша, а те бяха вълнуващи. И защо? Защото се мъча да бъда някоя друга. И аз не знам коя точно. Крия се зад маска от щастие и остър сарказъм, но какво точно има под нея, дори самата аз не съзнавам. Не знам какво искам, не съм достатъчно уверена, че ще успея, нито пък имам представа, дали действията ми са правилни. Знам каква е крайната ми цел, обаче какво да направя да я постигна? И защо е така? Защото не обръщам внимание на детайлите. Вместо това, аз се взирам в успехите на другите и се опитвам да направя нещо, което не е моето. И в крайна сметка, нищо не правя. Не произвеждам и ред. Мислите ми си остават скрити в главата ми, прибирам ги в шкафа и забравям, че изобщо ги е имало. Доста глупаво, нали?