Ти си като водата.

Като слънцето.

Ти си топлината.

И щастието.

Ти си си ти.

Ти.

Мой!

Та, говорих за краищата. Хубаво нещо са те. Например крайчето на хляба. Ама на този, прясно изпечения, дето все още смъди от топлото. Един такъв хрупкав и сладък. Вкусът му се разлива в устата ти и сякаш пуска електрически импулси по цялото тяло. Тестена наслада. Като пица! С четири сирена. Течна експлозия от вкусове.

Този текст започна на секс да мирише, а ужким за храна говорех. Но да поговорим за секса, добре. Не, не този физическия, макар че хич не е за подценяване. Даже си е от фундаментално значение по отношение на психичното здраве, но все пак за другия секс става въпрос. Онзи в ума ти. В душата. Когато се сливаш с нещото на психоделично ниво. Например с книга или пък с личност. Някак умовете ви така се преплитат, че се превръщат в два дълги полимера, образуващи свое собствено ДНК. Естерните връзки са споделените мигове. Колкото повече са миговете, толкова по-добре се споява веригата на тоя нов, емоционален вид нуклеинова киселина.

Сега пък много нàучно стана. Ама сексът сам по себе си е размяна на генетична информация, така че не съм се отклонила много от темата. То като цяло и тема няма.

Добре де, краищата. Например краят на скала. Ама не коя да е скала, а Онази скала. Ръба на света. Дето, като погледнеш надолу и краката ти подемат свой самостоятелен танц, чиито фигури не са баш балетни. Трепериш, разбирай. Да, не се прави, че ти е хладно, шубето те е хванало и то на ужас. Ама и екстаз те обзема. Защото след края, винаги идва началото. А началото винаги е хубаво. Зависи как си го сготвиш.

Поука 1.0: Който си знае какво му е, само той си знае какво му е.

Поука 1.1: Сънят е хубаво нещо.

Поука 1.2: Стига сте ми чели поуките!

Очаквам вашето САМО ЛЕВСКИ/Да живее победата/Нито капка страх, нито крачка назад (и производни) в коментарите.

Ха-ха, много съм остроумна. Нали?

            -          Какво сънува, Мър?

-          Спомени сънувах, Мяу.

-          Да, ама какви?

-          Едни такива, тъжни.

-          Как така?!

-          Така. Щастливи мигове от миналото.

-          Ами как тогава тъжни, Мър? Противоречиш си!

-          Тъжни са, защото са минали.

Обичам песничката на:

- мечтите

- вълните

- тълпите

И онези кратки, тайни целувки под носа на незрящите гледащи.

Обичам миризмата на:

- слънце

- окосена трева

- пролетни цветя

И на ръцете ти, очакващи да ме прегърнат.

Обичам:

- смеха и детската радост

- да бъда глупава понякога от сладост

- Теб.

А. Р.

-          Всичко е измислица. Нека си измислим нещо хубаво и да живеем там!

-          Действителността е друга, Мър!

-          Не е! – заинати се пухкавата топка.

-          Огледай се! Живеем в пустош.

-          Къде ти е въображението, Мяу?

-          Мър, крайно време е да опознаеш реализма. Мечтите са лъжливи и са за мъничките котенца. А ти прехвърли вече три хилядолетия и пак оранжевата ти душата блуждае!

-          Пък ти си скучен, Мяу. Седиш си тук, на този трон от факти и не допускаш никого извън пределите на доказуемите истини. А истината може да е всичко. Защото всяка истина за всеки е различна.

-          Различни са само твоите истини, Мър. Защото те са плод на лъжливи химери. Все виждаш света в розово.

-          Мяу, аз виждам всичко пъстро! Само в розово е скучно. В моите очи има най-вече лилаво, защото е любимият ми цвят. Обаче има и синьо, зелено, оранжево, жълто. Виждам цялата гама от искрящи желания и красиви мечти. Те са моята истина. Ела при мен, щастливо е!

-          Щастие. Какво е щастието, Мър?

-          Измислица!

-          Именно, измислица. Самичка си го казваш. И пак ми хвърляш вятърничеви твърдения.

-          Ама разбира се, че е измислица! Нали с това започна този разговор. Всичко е измислица. Измисли си малко щастие де, Мяу!

-          Мър, светът е грозен. Погледни. Изпълнен е с гладни котараци и разгонени котки. Мърляви, мяучещи, рушащи! Почвата е цяла изорана в дупки. Зелено вече не остана.

-          Мяу, светът е хубав. Там където виждаш дупки, аз виждам убежища. Ти виждаш мъртва, кафява почва, а аз ей това кокиче. Пробило е земята и си хубавее само, насред нищото. И ми се усмихва, изпраща ми въздушни целувки.

Ти виждаш разхвърляни кофи, а аз виждам там пир. Пред двама ни, всъщност е еднакво. Обаче очите често ни мамят. За това аз не им вярвам. И избирам да се вглеждам само в хубавото. Върни се, Мяу, не бой се от водата. Потъваш, единствено когато се страхуваш. Виж ме мен – щастлива съм. И мокра. А ти си сух и тъжен. Не бива. Страхувай се единствено от страховете си. 

    Overthinking-а никога не е добра идея. Ама никога, никога. Обаче, разбирате ли, кауза пердута е да избягаш от него. Например, срещате този невероятен мъж, който ви купува бонбончета от всеки клек шоп на който спре, за да си вземе Somersby (Carlsberg, дължите ми един стек, заради тази реклама), обяснява ви по цял ден колко сте невероятна (което вие и без друго си знаете, само че не сте свикнала да го чувате от друг, освен майка си) и на всичкото отгоре ви дава вниманието, което винаги сте искала. И веднага светва червена лампа. Какво не му е наред на тоя? Каква му e играта? Няма начин да е толкова чудесен. И БАМ! Стена!

    От друга страна обаче, иска ви се такова да си пуснете на воля емоциите. Готино е от време на време и те да си поиграят свободно, а при цял живот потискане, като им дадеш малко фандък и айдееее, развързани стават. И както думите винаги са били най-добрия ви приятел, рязко се изпаряват, в стомаха ви почват да пърхат едни пеперуди, едни чудеса и изглежда, че от вятъра дето правят в организма ви, издухват и мозъка. И думи вече няма. Тишина, бе, казвам ви. Гледате си едно такова глупаво и ужким мислите нещо, обаче мислите ви са толкова разбъркани, че всъщност за нищо не мислите, защото, нека сме честни. От два месеца насам, главата ви е чисто празна.

    И после идва риалити чек. Алоооууу, Хюстън, чуваме ли се? Земята вика Анита! Я, по спокойно с чувствата, че свободното падане не оферта, когато не си опитен. Хубаво, де, ама да си в безтегловност е доста яко. Смисъл, ударът със Земята 100% ще е смъртоносен, обаче летенето…  То е като, като… То е като музиката. Да вземем за пример произволно парче на Lana Del Rey. Влиза ти под кожата, настръхват ти всички косъмчета и кара съзнанието да се рее в пространството. Преживяваш го, всяка дума прониква в душичката ти и го чувстваш свое. Няма никакво значение, че Lana идея си няма за съществуването ти, точно както и на света изобщо не му пука има ли те или не. Обаче ти си емоционалничиш там в твоя си ъгъл и ти е готино. Оргазъм след оргазъм. Емоционален, нали. Не говоря за пениси, защото съм възпитана.

    И после парчето свършва.

    Ебаси тъпото.

    Repeat!

    Ама ако пуснеш repeat-а твърде много пъти пък ще ти писне. И сега какво да правиш? Да го изцедиш до края, за да си начешеш емоционалната краста или да си даваш на час по лъжичка, за да ти е яко по-дълго? От друга страна, здраво ми е писнало да ми е сложно. Тия постоянни mind games силно не са моите. Не че не ги владея. Жена съм, нека не го забравяме. Обаче грам не ми се занимава.

    Ама може и по-лошо. Ами ако внезапно заличат Lana от Spotify, Youtube и всичките там канали дето има за музика и никога повече не я чуя? Споменът за нея ще ме тормози завинаги. Дали пък да не спра да я слушам още от сега, за да си вярвам, че е бил мой изборът?

    Оф, мамка му, тая Lana. Защо не вземе да ми каже, че ме обича най-накрая, да си ме направи PR, че и без това само за нея разправям, откак разбрах, че съществува през 2008г. и да се свършва.

    Е за това overthink-ване ви говоря. Пускам си Lana!

Тяло.

Безжизнено, сиво, нереалистично провесено на връзка сезал.
Топло, треперещо в молитва за обич.

Съсухрено, старо, обвито в болка.
Копнеещо, жизнено изпълнено със страст.

Нечие убежище за скритите вопли.
Мечтано, повито с блянове.

Тяло.

Светът ми тежи.

Живот.

Изплъзва се бавно. Цвета се отдръпва от тези страни.
Изпълва те целия. Пулсиращо щастие, талази от смях.

Убива те нежно с мрачни целувки.
Танц на емоции – летиш в облаците.

Изпълнен с безсмислие и фалшиви чувства.
Прекрасно убийство, наречено дъх.
Понася те, тъй както върти те вихрушката –сърцето вълнува се, пълно е с щастие!

Живот.

Светът ми тежи.

Разум.

Изкуствен, премерени шансове и грешни решения.
Правилни пътища и в края им чакат награди от злато.

Глупава дума и студ. Оправдано бягство.
Спасение от наближаваща пропаст, чрез правилно премерени шансове.

Разум.

Светът ми тежи.

Честност.

Фалшива човечност, омразен бълвоч от думи пълни с неискреност. Съвкупност от глупаво слово, лъжи, прикрити с малки ваксини от истина.
Кристални образи, без положени маски и криви, но красиви лица залужаващи най-чистата форма на обич.

Светът ми тежи. И все пак е лек.

А знаеш ли какво не искаш?

Понякога искам да кажа толкова много, че нищо не казвам. Мълча. Ако надникнете в черновата ми ще намерите четири листа, издраскани с десетки несвързани изречения. Свободни, незавършени мисли, които се противопоставят една на друга. Не биха могли да съществуват заедно и все пак – ето ги. На този лист. Еднa до другa. В моята глава. Една до друга.

Защо пък крайностите да не правят единство? Ако ти си в единия край, а аз застана в най-отдалечената точка на другия, гърбовете ни ще се докоснат. Kраят на правата е нейната начална точка. Точка!

Често се питам „защо”. Например, защо съществувам, щом някой ден ще умра? Защо се влюбвам, защо романтичните чувства са изчерпаем ресурс? Защо искам невъзможни неща? Защо мечтая, защо пиша, защо дишам? Защо? Защо?! ЗАЩО?

Мълчанието е най-дълбокият разговор. Искам да си говорим с очи.

Защо е трудно? Защо се старая? Защо искам? Въздухът е пълен с непоносимо напрежение. Сякаш съм на изпит, който никога няма да взема, защото никога няма да свърши.

Защо?

Вълнувам се, когато си наоколо.
Светът трепери,
а въздухът малко ми боцка.
Дишам насечено.
Кръвта ми пари,
разлива се като огън и жари страните ми.

Поруменявам.
Изпаряват се думите.
Мога само да те гледам
и
да те докосвам.
Да потъвам в теб,
тъй както кораб се разбива в айсберг .

Бива привлечен
от хладните обятия на соленото дъно.

Вълнувам се, когато си наоколо.
Светът изчезва,
картината става мъглява
и нищо не виждам.

Нищо освен теб.

При човека, съществуването предшества същността. Светът няма смисъл отвъд този, който ние му придаваме.

„Започнах да те обичам, когато те напуснах”. И тяхната история така започна. Така и свърши.

В теб ли се влюби наистина или в образа, който сама си измисли? Вдъхновяващ, така му казваше. Преди време. Когато беше нейната сламчица щастие и тя се вкопчи, тъй както правят удавниците. И тя се давеше, наистина. В коктейл от емоции, за чиито израз не намери думи. А ужким думите са нейната сила. Написани. Неизречени. Ти си си ти. И тя е сляпа за другиго, въпреки че не спира да търси. Грешен си, неправилен избор и все пак продължава да тича към теб. Човек е. Влюби се в грешката си.  

Завивките й все още миришат на теб. Сякаш ароматът на похот се е просмукал в кожата й и тя се е превърнала в Хикс. Не й е мъчно, всъщност. В главата си беше скъсала с теб още в деня в който те срещна. Ала беше привлечена от заобикалящата те мистерия. Не те иска и все пак не може да мисли за друго. Ти си неправилен, плитък, с дух прикован на Земята, а нейният далеч е от всички обвързаности. Да, лесно й е да те пусне. Тя не чувства привързаност и няма да страда за теб. Обича те и толкова. Освободена е от своето Его, а теб това те мори. Изгубен сред страхове, прикрити зад завеса от фалшива увереност. И тя беше там. Вече не е.

Тя диша изкуство. Ти дишаш ли или още си вкопчен в логиката?